Скрит зад нея, той скоро различи няколко офицери, които, водени от двама мъже, вървяха начело.
— Стой! — извика той, когато му се сториха достатъчно близо. — Кой е там?
Хората спряха и кратко се посъветваха. После прозвуча:
— Добри приятели! Ти кой си?
— Един доблестен норландец. Откога хората взеха да нахълтват в чужда територия без предварителни преговори и обявяване на война?
— Дързък обесник! Разкарай се, че да не бъдеш очистен!
— Аз стоя тук като пратеник на своя херцог. Вашето нахлуване е против международното право. Върнете се, иначе може да узнаете кой ще бъде очистен! Тази страна и този път ни принадлежат. Ние ще съумеем и двете да задържим. Лека ви нощ!
Той се изтегли с бавни крачки. След известно време се чу заповед за отстраняване на елхата.
— Можете ли да виждате достатъчно? — запита хауптманът.
— Разбира се! — прозвуча отговорът.
— Нашего брата е навикнал на нощта.
— Давайте огън тогава но все по десет и десет!
Първите изстрели изтрещяха. Отсреща прокънтя яростен вой. После отново десет и още десет. Когато последните дадоха огън, първите вече бяха заредили. Такова посрещане врагът не беше очаквал. Той не знаеше кого има пред себе си и реши да изчака зазоряването. Забавянето на можеше да стане опасно, тъй като по негово мнение хората в Норланд не бяха готови за война, а и си имаха достатъчно работа с потушаване на въстанието.
Един час по-късно височините бавно се просветлиха, докато долината още тънеше в мрак. Хауптманът стоеше зад едно дърво и гледаше надолу. Мъглата се виеше и се стелеше долу като неспокойно море и вече имаше достатъчно светлина, за да се вземе една сигурна цел. Той беше в състояние да обстрелва шосето долу на четвърт час от неговата дължина. Огънят му щеше да е ужасяващ за неприятеля. Който се намереше веднъж между долината и укрепленията, бе невъзможно да се върне назад. Той нареди шест оръдия да се насочат надолу, а останалите две — срещу извивката на пътя.
Ето че откъм аванпоста заехтя оживен пушечен огън. Врагът беше разпознал в противниците само планински жители и предприел такова енергично и бързо нападение, че авангардът трябваше, действително без загуби, да се оттегли. Едва се бе спасил зад укреплението и врагът се появи — сега пехотинците начело. Те се стъписаха за миг, но настъпиха все пак за атака. Хелбиг ги остави да приближат колкото се може по-близо, след което камуфлажът на оръдията излетя и орелът на Норланд се извиси над укреплението.
— Огън! — изкомандва хауптманът.
Осемте оръдия изреваха по едно и също време. Град от картеч помете егерите, докъдето се бяха появили иззад последния завой, а отекналият от долината рев удостовери, че и гюлетата си бяха изпълнили своя дълг.
Войната започна!
На другото утро камбанен звън екна по цялата Норланд. Като под някакъв магичен удар се бе разпространила дори до най-малкото селце новината, че херцогът е уволнил досегашното правителство и отстранил омразните съветници и министри, за да даде на своя народ Конституция. Народът трябваше да изпрати в Двора свои лично избрани представители за обсъждане на Конституцията. Навсякъде бе споменаван Макс Брандауер, комуто се дължала тази висока придобивка. Манифестът на херцога бе разлепен по всички ъгли и подписан под неговото име с „д-р Макс Брандауер, съветник по секретни въпроси“.
В цялата страна не се чу нито един-едничък глас, който да направи враждебно изявление. Когато хората узнаха каква опасност е грозяла страната и с какви средства е била предотвратена, навсякъде избухна негодувание, с което трябваше да се съгласят дори тези, които бяха участвали тайно в революционните машинации.
В следобеда се появи втори манифест, с който херцогът извести за инвазията на зюдерландци и призова своите бранници на оръжие. Той разпали патриотизма на целия народ. Всичко бързаше радостно към знамената и още в хода на деня започнаха да пристигат телеграми от различни селища с молба за разрешение сформирането на доброволчески полкове…
В следващия предобед вдигна котва от пристанището на Бертоломе една норландска флотилия от седем платна, за да поеме на юг. Едно странно обстоятелство не можеше да не обърне внимание. Командирът на тази флотилия се намираше именно не на някой линеен кораб, а на една фрегата, която притежаваше необикновено строен корпус. Тя трябва да бе отличен ветроход.
Капитаните на отделните кораби изглежда бяха получили специални указания, понеже фрегатата бе постоянно напред и една взаимна съобщителна връзка бе невъзможна. Накрая тя съвсем изчезна от хоризонта и сега и другите кораби заеха такива междинни разстояния, че образуваха разтеглен фронт. Сега сигурно никакъв неприятелски съд нямаше да може да се изплъзне.