Фрегатата се беше отдалечила далеч от десния флангови кораб на флотилията, все едно възнамеряваше да излезе на разузнавателно плаване.
При щурвала стоеше широкоплещест мъжага, чиято физиономия ясно даваше да се различи радостта от доброто плаване. До него се бе облегнала една дребна, суховата фигура с червена фригийска барета. Разговорът им бе в най-добър ход.
— Буря да отнесе марса и брама, голям майтап е да стоиш на един такъв кораб! А, Каравей?
— Мда-а. Любопитен съм какво ли се кани да прави Фалкенау.
— Това аз знам точно.
— Е?
— Гледай, той в една-едничка нощ се превърна от капитан във предводител на ескадра и иска да го заслужи. Внимавай, боцман, първия зюдерландец, когато срещне, той ще вземе за себе си, няма да го предостави на никой друг от флотилията.
— Това би ме радвало.
В този миг откъм квартердека прозвуча вик:
— Мъжът на кормилото, четири румба на запад!
— Ай, ай [112], комодоре, вече обръщам! — отговори Шуберт, като налегна със сила щурвала.
После сложи лявата ръка над очите и се загледа насреща към подветрената страна.
— Четири румба на запад, значи още по-далеч от флотата. Той трябва да е открил нещо там отсреща.
— Така мисля и аз. Не виждаш ли платното?
— Вярно! Струва ми се, той знае вече с кого си има работа.
— Естествено. Но сега ми се ще да се поогледам за някоя добра щанга, защото във въздуха понамирисва нещо на барутен дим и патаклама…
Артур наблюдаваше неотклонно платното. По едно време се обърна рязко към капитана на фрегатата.
— Капитане, искате ли да приберете тази плячка?
— Ако при това не се откъснем от флотата.
— Пак ще я догоним.
— Какъв е съдът?
— Линеен кораб, зюдерландец. Познавам го много добре; казва се „Посейдон“, много стар и немного повратлив.
— Но иначе ни превъзхожда!
— Малко е по-голям и навярно има малко повече екипаж и оръдия, но въпреки това бързо ще се справим с него.
— Не се ли мотаеше тоя „Посейдон“ там някъде към Антилите?
— Да. Той се прибира към дома по нещастно време… Ахой, мъжът на кормилото, още два румба!
— Ей, ей, комодоре!
— Тъй, капитане, това беше последната ми команда! Сега заповядвате вие!
Фрегатата държеше остро курс към линейния кораб. След четвърт час той щеше да бъде достигнат.
— Дръжте се в готовност, момчета! Ще стане горещичко — извика капитанът. После вдигна тръбата и претърси още веднъж кръгозора. Гласът му прозвуча изненадано, когато заговори на Артур: — Всички дяволи, комодоре, та там има още едно платно, че зад него май и друго.
— Къде? Трябва да видя!
— Движат се в права линия зад „Посейдон“, затова едва сега ги забелязваме.
Артур взе далекогледа в ръка.
— Също зюдерландец. Тримачтов, солидно построен. Надявам се, третият да не е и той такъв.
— Няма ли да е по-добре да се отклоним, комодоре?
— Та да станем за смях, а? „Посейдон“ ще бъде наш, а останалото ще си дойде от само себе си.
Десет минути по-късно се бяха доближили в слухов обсег до линейния кораб и видяха по същото време, че вторият съд също е линеен, но третият беше фрегата — и двата от зюдерландска националност.
Ето че „Посейдон“ издигна флага.
— Комодоре — рече капитанът, — ние дръзваме невъзможното!
— Искате ли да ми предадете командването?
— На драго сърце.
Доблестният мъж сега бе радостен да свали от себе си отговорността. — фрегата, ахой! — прозвуча сега отсреща.
— Що за кораб?
— фрегата „Шпербер“ [113], комодор фон Фалкенау.
— Я гледай, Артур фон Фалкенау?
— Да.
— Накъде?
— Към… „Посейдон“!
— Има война между Норланд и Зюдерланд?
— Да. Зюдерланд ни нападна. Предайте се!
— Охо, това тепърва ще обсъдим! Дръжте се далеч от нас!
— През ум не ни минава. Ей, там долу, изстреляйте му един борд!
Двата кораба сега се движеха непосредствено един до друг. Фрегатата отвори двете си редици оръдейни люкове и избухна. „Посейдон“ потрепери под ударите на гюлетата, попаднали над и под ватерната му линия. Той не беше подготвен за тази битка, ала и неговите амбразури се разтвориха с трясък.
— Ей, капитане, — рече Артур, — корпусът е добре улучен. Изтичайте долу и кажете на момчетата да мерят дека! Ахой, Шуберт, обърни по вятъра! Смъквайте платното!