— Макс, Бог ми отказа деца, но ако можех да си избирам син, то това щеше да си ти. Остани ми верен, какъвто си бил винаги!
Той се извърна. В неговите очи също блестеше нещо, което не искаше да покаже.
Макс се погрижи най-напред за депешите и после тръгна към принцесата.
— Добре дошъл, хер таен съветник! — посрещна го тя. — Мога ли да приема, че сте узнал нещо радостно?
— Защо?
— Чета вестта по чертите, ви.
— Толкова ли са приказливи чертите ми, Ваше височество?
— Приказливи не, но открити и честни, съвсем не като онези, които човек търси при един дипломат, като какъвто се проявихте вие.
— Благодаря! Узнах нещо радостно по отношение Ваше височество.
— Ах!
— Негово сиятелство ме натовари да ви съобщя, че е решил да предприеме пътуването до баща ви и ние ще го придружаваме. Той ще пътува в компанията на татко и ви задави въпроса дали ще позволите майка да е при вас по време на това пътуване?
— От все сърце, хер таен съветник.
— Благодаря! Смея да допусна, че преговорите с вашия баща ще почиват на основата на най-голямо доброжелателство. Може би ще намерите няколко отнасящи се до това намека в собственоръчното писмо на херцога, което ми възложи да ви предам.
Тя отвори плика и запоглъща съдържанието. Красивите й черти възприеха сериозен израз.
— Това писмо, хер таен съветник, съдържа няколко реда, в които Негово сиятелство ме умолява да ви предам тези два документа. Заповядайте, моля!
Той посегна и зачете. Очите му се замъглиха, а устните затрепериха от вътрешно вълнение.
— Е, хер графе? — попита Аста, като нейният глас също потрепери.
— Не мога да го приема! Такава любов и доброта не съм заслужил!
— О, напротив! И аз се чувствам щастлива, че съм първата, която може да ви поздрави.
Тя му подаде ръка, която той здраво задържа в своята. В единия документ херцогът го бе въздигнал до „граф фон Брандауер“, а с другия му предоставяше като почетен дар палата заедно с цялата мебелировка, обитаван понастоящем от принцесата.
— Мога ли да ви обърна внимание върху една дума от адресираното до мен писмо, графе?
— Моля!
— Негово сиятелство е подчертал думичката „временно“. Вие следователно можете с пълна увереност да се надявате, че добротата на херцога и занапред ще проявява активност към вас. Бъдете твърдо убеден, че никой не ви го пожелава така от цялото си сърце, както аз!
Тя стана, овладявайки душевното си вълнение, и пристъпи до прозореца. Той дълго остана седнал, докато нещо внезапно го притегли към нея.
— Принцесо.
Тя не отговори.
— Аста!
Тя се обърна. Очите й блестяха с влажен гланц.
— Макс!
Те потънаха безмълвно в обятията си, ала бушуващите й гърди му казаха колко й е било трудно до момента да владее чувствата, на които сега съвсем открито се отдаде.
Високата трева по горската поляна пред колибата на Тирбан беше окосена, за да се отвори място за една редица скъпоценни шатри, разпънати за двамата князе на Норланд и Зюдерланд и техните свити.
Преговорите, на които бе привлечен и водачът на въстаниците, бяха в пълен ход и бързо приближаваха своя мирен завършек. Главното искане на въстаниците за подобна Конституция, каквато херцогът на Норланд бе наредил да съставят, бе вече удовлетворено, а останалите въпроси се отнасяха само до точки, чието разрешаване не представляваше трудност.
В една от последните вечери плацът беше ярко осветен от стотици факли, а владетелите седяха на съвместен крепителен пикник. По края на поляната бе насядала свитата, при която се намираха и двамата Шуберт. Между тях седеше боцманът Каравей, циганинът.
— Сигур съзнавате — заяви гордо планинският кръчмар на тримата — че имах право, като сметнах Уилмърс за Фалкенау?
— Ха! Аз бих могъл да ти кажа нещо съвсем подобно, на което ти ще се разхилиш още повече, отколкото аз тогава — подметна Каравей.
— Е, например?
— Какво ще речеш, ако аз смятам Брандауер за син на херцога, Фалкенау за Брандауер, а Нурван паша за Хоенег?
— Буря да отнесе марса и брама — провикна се кормчията, — ти си откачил, момче!
— „Така стои рапотата“ щеше да каже Казимир — прибави Томас. — В името на моята допра душа, ти си още по-откачен и от Хайнрих и Казимир!
— От тях ли? Че защо пък те да са откачени? — попита брат му.
— Защото си въопразяват да имат моята Парпара, ама ще я получа все пак аз.
— Я виж ти! Наистина ли?
— Наистина. Вечерта преди заминаването ми ние се сговорихме. Ще се оженим. Аз ще стана сопственик на странноприемница и в съседната постройка ще си уредя ковашка работилница.