Циганката направи повелителен жест баронът да млъкне и продължи, без да отвърне на думите му:
— Граф Хоенег не можеше да позволи херцогът да има престолонаследник. Той подкупи акушерката и тя размени децата. Херцогинята получи момичето, а момчето беше дадено на една дойка, която беше дъщеря на акушерката, но не знаеше нищо за тази размяна.
При тези думи херцогът бе овладян от неимоверна възбуда.
— Жено, ти с ума ли си? Можеш ли докажеш всичко? Та тогава комодорът фон Фалкенау трябва да е мой син!
— Ваше сиятелство, слушайте по-нататък! В бързината бельото на децата не беше подменено заедно с тях и ето как полученото от дойката носеше херцогския герб. Тя е още жива и е жената на наемния кочияш Бейер край психиатрията. Ако господарите отидат там, ще намерят един мой портрет, рисуван от техния син.
— Така е — изрази съгласие Макс. — Аз бях веднъж там и си спомням точно, че жената ми разказа тези неща. Продължавай, Лилга!
— Момичето почина, а по-късно и херцогинята. Графът знаеше, че са ми известни всички тайни, той вече не ми вярваше и мислеше, че ще го издам. Ето защо се стремеше към живота на момчето. Аз си отмъстих, като спасих детето. Често ходех при жената на придворния ковач Брандауер. Тя знаеше, че богинята ме е удостоила с дарбата да виждам в бъдещето и когато доби едно момченце, ме помоли да му пророкувам. Дойката, при която беше херцогският принц, живееше по онова време в съседство с ковачницата…
— Това е вярно! — извика старият Брандауер.
— Аз докарах нещата дотам, че и на нейния храненик трябваше да предсказвам. Казах на нея и на ковашката жена, че трябва да остана за половин час насаме с децата в градината. Те ми повериха кърмачетата, аз ги отнесох в храстите, преоблякох ги и ги размених. Дойката получи ковашкия син, а жената на ковача сина на херцога. Казах на графа, че отново съм подменила принца. Това беше моето отмъщение. Но къде съм го изпратила, това той никога не узна, то си остана…
Сега херцогът вече не можеше да владее по-дълго възбудата си.
— Жено, Лилга, не лъжеш ли?
— Питайте него самия! Болките го прекършиха, той всичко ще признае. Граф Хоенег, излъгах ли?
— Не! — изхъхри той.
— Заклеваш ли се в твоя Бог, пред когото още днес ще се явиш?
— Да!
— Ваше сиятелство, вие го чухте. Макс Брандауер е ваш син. Вашият, напротив, майстор Брандауер, е барон Артур фон Фалкенау.
Беше необикновен миг. Херцогът, получил из един път отдълго нечакания вече син и наследник, погледна Макс, сякаш не беше с ума си. Очите на стария Брандауер шареха усъмнено и въпросително между Макс и Артур, като че искаше първо да размисли за кого от двамата да се реши. Старият Фалкенау гледаше около себе си с израз, който все едно казваше: аз не разбирам нищо от това, хич нищичко.
Пашата първи наруши тишината.
— Майстор Брандауер, чуйте ме! И питайте Артур дали не е било така! Когато той скочи на яхтата ми и аз го видях за първи път, го назовах с вашето име. Той точно прилича на тогавашния ви образ.
Сега най-сетне се освободи напрежението сред съпричастните. Доказателствената сила на чутото беше толкова неопровержима, че вече никой не можеше да се съмнява във фактите. Макс полетя в обятията на херцога, който, кажи-речи разплакан, го зацелува по челото и страните, а Артур, прославеният морски капитан, се обърна с един почти боязлив поглед към стария Брандауер. Но неговото стеснение продължи само миг. Когато видя сълзите в очите на стария, които можеха да означават както тъга, така и радост, обви ръка около раменете на ковача и изрече с умолителен тон в гласа само една дума:
— Татко!
На тази дума старият не бе в състояние да противостои. Той притисна своя син до широките си гърди и заговори с дълбоко вълнение:
— Момче, аз не зная дали да се смея, или да плача. Най ми се иска и двамата за себе си да задържа и да не ви дам на никого. Мътните да ме вземат, ама ти си същият юначага като моя Макс… исках да кажа принца!
Сега привлече вниманието върху себе си единственият опечален в историята.
— А аз сега съм самотен и изолиран! — проплака старият барон.
— Не, татко! — викна Артур, като свали ръка от баща си и се завтече към стария Фалкенау. — Аз съм бил и си оставам твой. Вие и двамата ще имате в еднаква степен моята любов.
Само един стоеше там привидно студен и безразличен — Лилга. Около ъгълчетата на устата й се образува горчива, меланхолична гънка. Дотолкова ли окаменяло беше нейното сърце, та вече не можеше да се радва на чуждо щастие? Или си мислеше за собствения син, който й бе отнет и зверски умъртвен?