Когато замайващата възбуда от разпознаването беше донейде улегнала, Лилга продължи:
— Тигърът обича своето малко и го брани с живота си срещу враговете. Този обаче беше изтръгнал бащиното си сърце от — гърдите, докато преследва моето дете, своето момче, до лудницата и го тласна в смъртта. Обяви, граф Хоенег, беше ли капитан фон Валрот твой син, или не?
— Беше.
— А ние двамата, ти и аз, тайно сме свързани чрез свещеник?
— Да.
Тя взе пакетчето от гърдите на графа и го сложи в ръката на херцога.
— Тук, Ваше сиятелство, са доказателствата, че Катомбо е истинският Хоенег. Сега аз свърших и ще понеса присъдата, която ще бъде произнесена над мен.
Херцогът дълго я гледа.
— Лилга, едно-друго още ми е тъмно в твоя разказ, наистина, но едно знам, че ти си действала с добра воля, и всички ние сме ти много задължени. После ще произнеса присъдата.
Той улови Макс за ръката и пристъпи към княза и княгинята на Зюдерланд.
— Ваши височества, признавате ли граф Макс фон Брандауер като мой син и престолонаследник?
Прозвуча едно двугласно „Да!“
— В такъв случай имам честта да поискам за него ръката на моята мила гостенка, вашата дъщеря принцеса Аста. Техните сърца са се избрали. Вашето съгласие, Ваши височества, ще отстрани също всички спорни политически точки.
Родителите видяха дъщеря си да лежи на гърдите на херцогския син. Те радостно дадоха своето съгласие. Тогава Катомбо хвана ръцете на Зулейка и Артур.
— Ваше сиятелство, позволявате ли в замяна загубата, която претърпя Фалкенау и Брандауер, да даря двамата с една дъщеря?
Херцогът се засмя.
— Я гледай! Истинска изненада, драги ми паша! Тогава аз не бива да сдържам по-дълго моята. Признавам ви като граф фон Хоенег. Вие си получавате всички титли, достойнства, почести и имения на този дом.
— Ваше сиятелство! Недейте! — извика Нурван паша. — Фамилията Хоенег не е измряла.
— Напротив! Този тук лежи в обятията на смъртта. Бог да му прости греховете, както му ги прощавам аз. А неговия син не мога да призная като правомерен наследник Хоенег. Той ще бъде екстерниран от страната и ще трябва да счита като особено благоволение от страна на своя владетел, ако Норланд му разреши гостоприемство за няколко месеца през годината. А сега си ти наред, Лилга! Как попадна графът в ръцете ти?
— Аз го чаках.
— Ти… си… го… чакала? Нима знаеше по кой път е поел в своето бягство?
— Знаех.
— Кой ти го…
— Ваше сиятелство, на княгинята на боанжарите не е необходимо да черпи своите познания от чужди знания. Нека ви бъде достатъчно, ако кажа: „Аз го чаках“. Той трябваше да дойде, защото Бование, която е богиня на отмъщението, го беше дала в моите ръце. И той дойде! Дойде като беглец, беше открит от Хорги и Чемба и преследван. Графът не можеше другояче да се спаси, освен да напусне каретата и да продължи пеша своето бягство. Но през нощта той обърка пътя, който не познаваше, сгромоли се в дълбината и се разби. Те го донесоха при мен и болките го подтикнаха към признание.
— Какво ще правиш сега? Ти си майка и съпруга на граф и имаш право на…
— Благодаря ви, Ваше сиятелство! Дъщерята на боанжарите няма уседнало място, тя ще скита, докато душата й отиде при Бование…
По време на този вълнуващ разговор беше приближила и свитата. Няколко слуги трябваше да махнат от мястото трупа на Хоенег, тъй като графът междувременно беше починал. Но всеки получи похвала или приятелско ръкостискане от херцога, така че цялата поляна се огласи с радост и ликуване.
Две двойки обаче подириха самотата: Артур със Зулейка и Макс и Аста.
Последните двама стояха под една широко разклонена червена ела и имаха твърде много да си казват. В един момент приближи Лилга.
— Спомняте ли си още, принце, и също вие, принцесо, какво ви предсказах пред ковачницата?
— Всяка дума! — отвърна Макс.
— Вие размахвахте тогава със сила тежкия чук. Вие ще държите също така леко още по-тежкия скиптър. Чукът се превърна в скиптър. Управлявайте един ден с благост, ала не забравяйте, че от време на време трябва да се употребява и сила! Вслушайте се в Лилга, дъщерята на боанжарите, която още днес ще изчезне отново, и нека „Скиптър и чук“ бъде вашият девиз в живота!…
Зад елата се отдалечи пълзешком един, който си беше седял тайно там със своята „ампалема“ и бе чул всичко. Сега той сметна, че е редно да се оттегли.
— Допре го каза пустата й Лилга! — изръмжа с доволство. — Нявгашният Прандауер и сегашен принц може да възприеме тоя девиз, защото скиптърът му е в кърпа вързан. Пък аз, Томас Шуперт, от който принц не излезе, ще си задържа чука. Ама и аз мога да си изпиша един девиз на вратата на моята одая: „Ампалема и Парпара!“