Саид помълча. Неговото лице беше отново помръкнало, а в тъмните му очи блестеше по една сълза. Катомбо бе забол поглед в пода — очевидно размишляваше. После го вдигна към господаря си.
— Бива ли да говоря, ефенди?
— Говори и ме питай за всичко, което искаш, аз ще ти отговоря на драга воля.
— Откога е изчезнала Зобейде?
— Утре стават три седмици.
— През деня или нощта?
— Вечерта.
— Сама ли беше?
— Да. Беше отишла в кьошка при ъгъла на градинските дувари. Ние нищо не си помислихме, защото тя често диреше сама това тихо, отморно кътче. Тя е избягала и това удвоява моята болка.
— Каза ли, че отива в градинската къщичка?
— Да.
— Не покани ли сестра си да я съпроводи?
— Не.
— Къде беше сестрата, когато Зобейде тръгна?
— При мен. Играехме шах. Зобейде седеше при нас. Тя се надигна и тръгна, след като бе изразила намерението си.
— Играеше ли и тя шах?
— Не с удоволствие и недобре.
— Първо харемлъка си ли посети, преди да напусне къщата? Припомни си точно, ефенди!
— Не, защото тръгна надолу по стъпалата в двора и оттам към градината. Давуд, евнухът, я е видял.
— Каква одежда носеше?
— Една домашна роба.
— Забелязахте ли да липсва нещо от другите й одеяния, бельо, накити, от нейните или твоите пари?
— Ни най-дребното. Аз самият проучих и накарах и Айша да подири.
— Тогава твоята дъщеря не си е тръгнала драговолно от теб, тя е била отвлечена!
— Аллах акбар! [20] Катомбо, ти вливаш балсам в раната на моето сърце, която обаче няма да заздравее, защото Зобейде така или иначе си остава изгубена за мен.
— Аллах керим! [21] той взема и той връща. Но той няма да се спусне от небето, за да ти доведе дъщерята, а ще ти проводи някоя умна мисъл, някоя крепка ръка и верни слуги, за да си доведеш сам каквото ти е било ограбено.
— Моят разсъдък изчерпи своите планове, ръката ми изнемощя от мъка, а слугите, които разпратих, или още не са се върнали, или идват без тази, която трябва да ми доведат. Аз имам само още теб, Катомбо. Искаш ли да тръгнеш и да дириш Зобейде?
— Искам, ефенди. Когато ти ме изпрати с дахабийето нагоре в непознатата страна, аз знаех, че ще изпълня волята ти, а сега, когато ме натоварваш да подиря отвлеченото ти дете, един таен глас ми казва, че ще го намеря.
— Благодаря ти, Катомбо! Ти ми даваш нова надежда и нов живот. Ето идват храната и напитките. Аз ще мога отново да им се насладя, защото вярвам в теб и твоите умения. Кога ще тръгнеш?
— Позволи, о, Абу ер Реисан, да остана и днес. Аз трябва всичко внимателно да огледам и обмисля, за да мога да съставя един правилен план. Другите нищо не са съумели да постигнат, защото са тръгнали без определена цел.
— Ти говориш умно и право. А и трябва да си отдъхнеш от пътуването. Яж и пий!
Слугите поставиха по ориенталски обичай една ниска маса пред двамата и я отрупаха с отбрани ястия. Катомбо си похапваше порядъчно, ала Саид Абдаллах вкусваше два-едва. Горестта е лош готвач.
След завършване на обяда някогашният циганин напусна своя господар. Той още по време на яденето беше обмислил зряло всичко и сега закрачи към кьошка, от който по негово мнение бе отвлечена Зобейде. Той представляваше една скована от дърво къщичка в персийски стил. Вратата стоеше отворена, няколко тухлени стъпала водеха горе до нея. Стъпките на Катомбо не причиняваха ни най-лекия шум по меката, грижливо гледана морава. По стъпалата обаче обущата му изхрущяха и в същия миг той долови един тих звук от вътрешността на кокетната постройка. Дръпна притворената само врата й спря с възклик на изненада — на намиращия се в градинския павилион диван бе седнала Айша и при звука на неговите стъпки се изправи.
— Катомбо! — извика неволно.
Беше спуснала фереджето и го гледаше със своите големи, тъмни очи. Катомбо видя грациозните й нозе, обути в сахтиянови чехли, видя и малките бели пръсти на десницата, която придържаше фереджето.
— Прощавай, господарко, ако съм те смутил, и ми позволи да се оттегля!
— Какво смяташе да правиш тук? — попита тя с приглушен глас.
— Баща ти ми повели да търся Зобейде и аз си помислих, че тук ще намеря първата следа от нея.
— Ще я доведеш ли обратно?
— Това знаят само Аллах и неговият Пророк, но аз ще сторя всичко, което ми е по силите, за ти върна твоята сестра.
— Зная го, Катомбо!
— Значи мога да си вървя?
— Не, остани и търси!