Выбрать главу

Въпреки външното си спокойствие той изглежда се намираше в състояние на силна възбуда. Чертите му бяха изпънати, очите блестяха. Погледът бе сякаш отправен в далечната шир и наблюдаваше образи, чието съзерцание не е позволено на обикновения простосмъртен.

Лицето на дзингарата [2] възприе израз на възхищение, когато възкликна с одобрителен тон:

— Катомбо, при теб е дошъл един дух, който е по-велик и могъщ от дарбата на прорицанието. Мога ли да ти поставя още една задача?

— Стори го, Лилга! — отговори той.

— Знаеш ли къде живее Бование, богинята на хитаните [3]?

— На остров Носиндамбо, наречен от народа на християните Мадагаскар.

— Правилно! Високо там горе в планините Амбухатсмене стои нейният трон, а ниско долу сред хълмовете Буфер спи тя денем, за да се появи едва при настъпването на вечерта. Можеш ли да си я представиш как изглежда? В тихите вечери сияе нейната глава в звезди и с прелестна усмивка къпе тя светлеещи нозе в развълнуваните води на морето, додето денят се появи и побегне на запад от неговата целувка. Можеш ли да опишеш това с езика на поетите?

Той кимна, съзнаващ собствената си цена.

— В такъв случай те моля да го сториш.

— Само ако не избягаш от моята целувка, както тя побягва от обятията на деня.

Тя се поколеба за миг с отговора, после отвърна:

— Ще позволя да ме целунеш, Катомбо! Но сега започвай!

Той се загледа мечтателно пред себе си, сетне издигна ръце и от устните се ливнаха без пауза или прекъсване стиховете:

„Кога край хълмовете на Бефура вечерта застеле първи сенки, пристъпва тя майката натура измежду аркадите подземни и на диадемата й лазура засиява от кристали искрометни.
В нейните тъмни къдри цъфтят на земята уханните поеми; от неизмерима дал пламтят от Кръста към нея искри, а от вълни бленуващи бликат на звездите златните дари.
Но сипва се веч’ младия ден хилядооката да намери, накарва тя впряга си сияен да извие през пурпурни двери, неговия лик сал да зърне и в далечния запад се скрие.“

Момичето бе следило словата му с физиономията на познавач на изкуството. Сега то поклати бавно глава.

— Боанжарите имат някой и друг поет, ала никой от всички тях не притежава бързия, блестящ дух, който живее в теб, Катомбо.

Той се усмихна вяло.

— Нашият народ ме величае и възхвалява като своя най-добър поет, Лилга, но аз я давам цялата тая прослава и възхвала само за един радушен поглед, за една добра дума от твоя страна. Сега ще си взема целувката.

Той пристъпи една крачка към нея, ала тя го отблъсна с едно бързо движение на ръката си.

— Почакай малко, все още не си стигнал до края!

— Аз свърших!

— Не, защото ти описа Бование само как се появява в тихи, меки вечери. Но когато таи яд към своя народ, тогава я съглеждаш съвсем различна. Небето се покрива с облаци, вълните се стоварват с…

— Стой! — прекъсна я той. — Аз искам само твоята целувка, а не наставленията ти. Чуй ме по-нататък, ама после ще съм свършил и ще си взема наградата. Тя си е същата богиня и затова моите думи ще имат същата одежда и същата стихотворна форма.

Той се замисли за не повече от няколко секунди, преди да започне:

„Кога край хълмовете на Бефура вечерта застеле първи сенки, пристъпва тя майката натура измежду аркадите подземни и на полята върху прегара изтихо спуска перли росни.
Серафим небесен бяга прибулен в облаци, безспир се коит’ гонят; земята кара с болка изпълнена цветя си горки сълзи да ронят и реве към стръмни скали устремен своите диви вопли прибоят.
Сърце пламтящо утрото разпуква, младия ден оставя да пристъпи; диамантената болка целува той на капещи гранати и на възбог любящо я отнася, в ефира там да се изплаче.“

Привършил, той прикова изпитателно очи в лицето на момичето. То сведе поглед и дългите мигли забулиха израза на онова, което то сега чувстваше и мислеше.

— Лилга!

— Катомбо!

— Моята целувка!

— Освободи ме от нея!

Тя повдигна клепачи и погледът й потърси къде студено, къде съчувствено неговия.

— Защо?

— Какво те ползва тя? Ще умреш ли без моята целувка?

Неговата фигура се изпъна по-високо, а очите му запламтяха.

— Лилга, ти ме обикна, само мен, ние сме годеници и ти скоро ще станеш моя жена. Ти сама така пожела и Джетца, нашата ваджина, сложи ръцете ни една в друга. Колко често си ми казвала, щяла си да умреш без мен! Аз също пиех живот и щастие от твоите очи, да, бих желал да умра, ако смъртта те изтръгне от мен!

вернуться

2

дзингара (ит.) — циганка; дзенгаро — циганин (Б. нем. изд.)

вернуться

3

хитани (исп.) — цигани; хитана, хитано — циганка, циганин (Б. нем. изд.)