Въпреки външното си спокойствие той изглежда се намираше в състояние на силна възбуда. Чертите му бяха изпънати, очите блестяха. Погледът бе сякаш отправен в далечната шир и наблюдаваше образи, чието съзерцание не е позволено на обикновения простосмъртен.
Лицето на дзингарата [2] възприе израз на възхищение, когато възкликна с одобрителен тон:
— Катомбо, при теб е дошъл един дух, който е по-велик и могъщ от дарбата на прорицанието. Мога ли да ти поставя още една задача?
— Стори го, Лилга! — отговори той.
— Знаеш ли къде живее Бование, богинята на хитаните [3]?
— На остров Носиндамбо, наречен от народа на християните Мадагаскар.
— Правилно! Високо там горе в планините Амбухатсмене стои нейният трон, а ниско долу сред хълмовете Буфер спи тя денем, за да се появи едва при настъпването на вечерта. Можеш ли да си я представиш как изглежда? В тихите вечери сияе нейната глава в звезди и с прелестна усмивка къпе тя светлеещи нозе в развълнуваните води на морето, додето денят се появи и побегне на запад от неговата целувка. Можеш ли да опишеш това с езика на поетите?
Той кимна, съзнаващ собствената си цена.
— В такъв случай те моля да го сториш.
— Само ако не избягаш от моята целувка, както тя побягва от обятията на деня.
Тя се поколеба за миг с отговора, после отвърна:
— Ще позволя да ме целунеш, Катомбо! Но сега започвай!
Той се загледа мечтателно пред себе си, сетне издигна ръце и от устните се ливнаха без пауза или прекъсване стиховете:
Момичето бе следило словата му с физиономията на познавач на изкуството. Сега то поклати бавно глава.
— Боанжарите имат някой и друг поет, ала никой от всички тях не притежава бързия, блестящ дух, който живее в теб, Катомбо.
Той се усмихна вяло.
— Нашият народ ме величае и възхвалява като своя най-добър поет, Лилга, но аз я давам цялата тая прослава и възхвала само за един радушен поглед, за една добра дума от твоя страна. Сега ще си взема целувката.
Той пристъпи една крачка към нея, ала тя го отблъсна с едно бързо движение на ръката си.
— Почакай малко, все още не си стигнал до края!
— Аз свърших!
— Не, защото ти описа Бование само как се появява в тихи, меки вечери. Но когато таи яд към своя народ, тогава я съглеждаш съвсем различна. Небето се покрива с облаци, вълните се стоварват с…
— Стой! — прекъсна я той. — Аз искам само твоята целувка, а не наставленията ти. Чуй ме по-нататък, ама после ще съм свършил и ще си взема наградата. Тя си е същата богиня и затова моите думи ще имат същата одежда и същата стихотворна форма.
Той се замисли за не повече от няколко секунди, преди да започне:
Привършил, той прикова изпитателно очи в лицето на момичето. То сведе поглед и дългите мигли забулиха израза на онова, което то сега чувстваше и мислеше.
— Лилга!
— Катомбо!
— Моята целувка!
— Освободи ме от нея!
Тя повдигна клепачи и погледът й потърси къде студено, къде съчувствено неговия.
— Защо?
— Какво те ползва тя? Ще умреш ли без моята целувка?
Неговата фигура се изпъна по-високо, а очите му запламтяха.
— Лилга, ти ме обикна, само мен, ние сме годеници и ти скоро ще станеш моя жена. Ти сама така пожела и Джетца, нашата ваджина, сложи ръцете ни една в друга. Колко често си ми казвала, щяла си да умреш без мен! Аз също пиех живот и щастие от твоите очи, да, бих желал да умра, ако смъртта те изтръгне от мен!