— Мъжът, който ни помоли в Асуан да го вземем, напусна ли вече кораба?
— Да.
— И си взе багажа?
— Той нямаше багаж, когато дойде на борда.
— Накъде тръгна?
— Покрай реката надолу, по пътя, дето води само към кахведжията Абд ел Оман.
— Заплати ли си пътуването?
— Да.
— Знаеше ли на кого принадлежи дахабийето?
— Попита ме и аз му назовах само твоето име. Та нали така и трябваше, за да бъдат заблудени враговете на нашия господар.
— Добре. Довърши си работата с товара, та на заранта да сме разтоварени!
Той отиде отново на сушата и закрачи надолу по пътя, който рейсът [23] му бе указал. На неколкостотин крачки надолу от мястото, на което дахабийето лежеше на котва, се издигаше непосредствено до реката едно кафене, в което обикновено се отбиваха само моряци. В големия преден салон се събираха хора от простолюдието, докато отзад имаше една по-малка, но много проветриво съградено стаичка, обзаведена за знатни гости, както често биват нещата и при морските гостилници на западноевропейските страни, а и изобщо по много пристанища.
Катомбо мина през задната врата и се озова в съседното помещение, където нямаше никой. Там се настани на обхождащия стените диван. Едно леко плясване с ръце доведе един от негрите, обслужващи клиентите. Той вече държеше в ръце лула и кафе и ги поднесе на младия барков капитан.
— Къде е Абд ел Оман, господарят ти? — попита пришелецът.
— Отпред при гостите, сихди.
— Повикай го при мен, но без някой да забележи!
Чернокожият тръгна. Само след минута кафеджията влезе. Съглеждайки Катомбо, той сложи ръце на гърдите и се поклони толкова дълбоко, че косата му кажи-речи докосна хасъра, който покриваше пода.
— Салам ’алейк, ю рейс акбар [24], който си най-добрият и прославен ученик на Саид Абдаллах — най-дръзкият и велик сред всички корабни водители!
Катомбо само кимна леко с глава на поздрава.
— В’алейк ес салам, Шех ел Кехведжин [25], който имаш най-добрата напитка и най-прелестния тютюн, докъдето земята достига!
— Сихди, твоята приказка прави чест на моята къща и теши сърцето ми. Но да не би пък да се подиграва устата ти на този, който най-обича теб да обслужва от всичките си гости?
— Защо ще изричам лъжа наместо истината? Не седя ли вече при теб, макар да съм пристигнал едвам преди броени минути? Колко гости те възпряха да забележиш моето идване?
— Само трима са, сихди, трима приятели и един странник.
— Странник? От кой край е той?
— Попитах го, но не ми каза. Дошъл е с твоя кораб.
— Ти спомена ли му, че той принадлежи не на мен, а на Саид Абдаллах?
— Не. Трябваше ли да му кажа?
— Постъпил си много правилно. Предай му, че един сихди иска да говори тук с него, ала премълчи, че това съм аз! И когато той влезе, застани до вратата на стража, докато те повикам!
— Сихди, не зная какво възнамеряваш с него, но ще ти се покоря, защото твоята ръка никога не е сторила нещо, което Пророкът е запретил.
Кафеджията излезе и след няколко мига непознатият пристъпи прага. Човек можеше още от пръв поглед да различи, че той не е нито роден египтянин, нито турчин. Неговата дълга, мършава фигура, облъхнатото в жълто лице, огромният ястребов клюн и малките, притворно гледащи очи по-скоро навяваха заключение за арменски произход. Това не можеше да му служи за препоръка, защото е известно, че никой не прибягва така лесно към шашарми, както тъкмо арменецът. Той носеше чалма, горната част на тялото му бе покрита от син, гарниран със златни ширити елек, а от хълбоците му провисваха на широки дипли до нозете червени шалвари, напъхани в здрави, кожени ботуши. В пояса му блестяха цевите на два пищова, между които Катомбо забеляза кожената кания на кама, чиято дръжка бе богато обкована със сребро.
Мъжът погледна учудено, като разпозна капитана на дахабийето.
— Салам ’алейк! — поздрави той, слагайки ръка върху областта на сърцето.
Катомбо само кимна, без да отвърне на поздрава.
— Как се казваш?
— Моето жалко име е Ширван, сихди.
— Виждам, че се дивиш, дето съм те повикал. Веднага ще узнаеш причината.
— Слушам, сихди — отвърна арменецът.
— Къде купи пищовите?
— В Булак [26] при Абу Солиман, най-известният продавец на оръжия.
— Те са отлични, видях го веднага, когато те срещнах на кораба си. Много ми се искаше да те питам дали ги продаваш. Но каквото рейсът пожелае, човек трябва да му го подари, а ти не биваше да си помислиш, че искам да получа пищовите ти като бакшиш. Ето защо изчаках досега. Продаваш ли ги?