— Чуй, човече, езикът ти все още не се е възвърнал напълно. Аз ще трябва значи все пак да се обърна към моя цяр.
Катомбо плесна за втори път и слугите отново влязоха.
— Друснете му по двайсет на стъпало, ако не обещае да говори!
Те го отведоха и скоро се разнесоха ударите, веднага след които и скимтенето на пленника. Айша се забули по-плътно с фереджето — ходът на събитията трябва да засягаше мъчително нейната душевност. Саид Абдаллах, изглежда, също имаше някакво двоумение.
— Имаме ли право да го бием, Катомбо? — изрази съмнение той. — Не трябва ли по-скоро да го предадем на кадията?
— Той е арменски християнин и не е поданик на вицекраля. Ние ще се справим с него по-бързо от кадията, комуто той като другоземец ще създава мъчнотии. Не ти ли нанесе той по-лоши удари, отколкото сега самият получава?
— Прав си, сине мой. Виж, ето че го водят пак!
Слугите влязоха действително с обвиняемия и един от тях доложи, че този бил получил само десет удара, понеже сега искал да говори. Те го натъкмиха да седне на килима, тъй като сега вече не бе в състояние да стои прав, и се отдалечиха.
— Благодари на Бога, задето ти върна навреме говора — посъветва Катомбо, — и се моли да ти го запази. Защото ти се заклевам в Него и неговия Месия, че ще получиш четирийсет удара още щом се възпротивиш да говориш.
— Аз съм в ръцете ти. Заклел съм се да мълча, ала Бог ще ми прости, понеже от болка ще наруша клетвата си — гласеше унилият сега отговор.
— Тогава говори! Ти ли беше този, който отвлече момичето?
— Да.
— Сам не може да си бил. Кой беше с теб?
— Целият екипаж на един сандал.
— Сандалът е бил нает от онзи, за когото си похитил момичето?
— Да.
— Кой е той?
— Мюдюрът [32] на Асуан!
— Мюдюрът! — извика Саид Абдаллах, комуто от изненада лулата изпадна на пода. — Моят смъртен враг, могъщият Хамд ел Арек, когото хадифът [33] закриля като свой брат! Аллах акбар, сега проумявам всичко! Той знае, че Зобейде е един бисер сред дъщерите на Египет, и е наредил да я отвлекат, за да краси с нея своя харем и същевременно да ми отмъсти. Продължавай, Катомбо, мъжът не бива да бъде щаден!
— Ти чу тези думи — обърна се капитанът към пленника. На служба при мюдюра ли се намираш?
— Да.
— Като какъв?
Запитаният замълча смутено.
Катомбо се ухили:
— Разбирам. Ти трябва да му вършиш онези услуги, за които никой не бива нещо да знае, и за които в бюджета няма име?
— Така е.
— Заръката, която той ти даде, не се отнасяше непосредствено до Зобейде?
— Не. Аз трябваше да отведа една от двете дъщери на този ефенди — независимо коя.
Айша направи движение на ужас. Колко лесно би могло нея да сполети съдбата на сестра й!
— Как се озова в кьошка?
— Разузнах, че вечерно време двете дъщери на Шейх ер Реисан се намират там и се изкатерих горе с хората си. Дойде Зобейде и ние я заловихме. Аз забих камата си в черчевето и провесих на нея въжената стълба. Мъжете слязоха с момичето по нея, а аз трябваше да скоча след тях. Когато преди туй измъкнах камата, върхът се строши.
— Скокът също ти се е удал лошо, инак нямаше да увиснеш на пирона. Пленницата по живо по здраво ли я доставихте?
— Да.
— В харема на мюдюра ли се намира?
— Не. Неговата любимка е ревнива. Той не бива да води млади, красиви робини.
— Къде пребивава тя всъщност?
— В една къща на улица „Баб ер Рун“. Човек може да я познае по първата сура на Корана, изписана над нейната врата.
— Колко получи за деянието?
— Още нищо не съм получил, мюдюрът се кани да ми плати едвам след завръщането ми.
— Защо тръгна пак за Сиут?
— Трябваше да се осведомя дали Саид Абдаллах е открил дирята ни.
— Знаеше ли, че дахабийето, на което пътува, принадлежи на него?
— Не, кормчията назова само твоето име.
— Хамд ел Арек още ли е в Асуан? Аз чух, че хадифът го бил повикал в Кайро.
— Той ще остане още няколко дни в Асуан, за да разположи към себе си Зобейде. Но дълъг срок не може да си отпусне.
— Аз свърших с теб!
После се обърна към Саид Абдаллах:
— По-нататъшното предоставям на теб, ефенди!
Този зададе още няколко несъществени въпроса, отнасящи се до дъщеря му. Беше изчерпателно осведомен за нейното поведение, ала по отношение здравословното й състояние узна твърде малко. Неговото решение гласеше:
— Ти оставаш мой пленник, докато работата приключи! Получа ли отново дъщеря си, ще се проявя към теб като милостив съдия. Но в противен случай ще умреш.
Той нареди да отведат арменеца и се погрижи бягството му да бъде невъзможно. После подаде още веднъж рака на Катомбо.