— Не — засмя се Катомбо. — Но ако толкова си се разбързал, иди отсреща при дахабийето, с което дойдох, и кажи на всички мъже да дойдат долу при сандала. Има спешна работа за тях.
— Летя.
Саваб припна към реката и се качи на дахабийето. Един от мъжете, който не го познаваше, пристъпи насреща му.
— Какво дириш тук?
— Кажи по-напред ти какво дириш тъдява, о, Бен ел Кускусу [37]!
— Тогаз сигур ти си мъжът, дето ще е изпохапал до смърт лишните плъхове и мишки, както съзирам по голямото ти чене?
— Пази си езика, дребосък! Аз съм Хасан, вардачът на ветрохода.
— Хасан, вардачът? Какво е един вардач и какво е някакъв си Хасан? Вардачът е мъж, който не е нищо, а Хасан е име, което носят толкоз мъже, колкото пясък има морето, или бълхи — пустинята. Аз обаче се казвам Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Нур и съм пръв слуга и министър на моя ефенди Катомбо. Виж как зяпна уста от дивене, като че се каниш да погълнеш пирамидите на Гиза досущ както плъховете и мишките си!… Къде е кормчията?
— В каютата! — прошушна Хасан сащисан.
Саваб се спусна чевръсто и намери споменатия.
— Аллах керим! Ти си отново здрав, Саваб! — приветства го този. — Какво правиш на дахабийето? Рейсът ли те праща?
— Да. Сихди Катомбо нареди да ти кажа, че всички мъже трябва да отидат при „Тел ел Дженнет“, където има много работа.
— Ами ние и тук си имаме достатъчно работа.
— Аллах да ти благослови езика, че да се научи по-схватливо да се изразява! Когато моят ефенди заповядва, то всеки трябва да се подчинява. Знаеш ли го ти това, ти, чийто разсъдък сияе по-ярко от Нур ед дунье [38]?
— Махай се оттук, Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур и така нататък! — ухили се кормчията, който твърде добре познаваше чудатия обесник, за да може да се разсърди от думите му. Качи се на палубата да свика всички мъже и се отправи с тях, с изключение на един вахтен, към сандала.
Там те завариха Катомбо вече да надзирава прехвърлянето на товара към второто дахабийе. Кормчията го запита за причината и целта на това толкова внезапно пътуване, ала за своя досада не можа нищо да узнае.
Под тези приготовления премина жежкият следобед. Извънредно късият в онези райони здрач настъпи и настана вечер.
Въпреки това работата не престана. Тя продължи на светлината на факли и фенери, и то все под личното ръководство на Катомбо, който предаде командването на кормчията едва когато Вечерницата почти бе достигнала връхната си точка.
Сега той напусна сандала и тръгна към къщата. Но не влезе в нея, а по-скоро опита да достигне незабелязано от градинската порта до кьошка. Удаде му се, макар заради предстоящото отпътуване на сандала все още всички очи да бяха отворени и всички ръце — заети. Намери градинската къщичка заключена и свърна зад един смокинов шубрак, за да изчака пристигането на любимата.
След няколко минути долови тихи стъпки. Приближаваше една забулена в черно фигура. Досега той беше виждал Айша само в бели одежди, ала неговото сърце му каза, че това е тя и се е облякла в тъмен цвят, за да не бъде заловена.
Тя спря пред него, погледна към небето за Вечерницата и прошепна после, оглеждайки се търсещо:
— Катомбо!
— Айша!
— Ти си толкова зает, та вече си мислех, че няма да те видя.
— Аз бих дошъл и даже сто ръце да ме задържаха. Нямах ли аз повече право на въпроса дали ти ще дойдеш?
— Не ти ли обещах? Ела, нека влезем!
Тя изкачи стъпалата и отвори. Той я последва. Рогозката, която покриваше гледащия към градината прозорец, бе вдигната, така че светлината на луната и звездите проникна в помещението. Двамата се настаниха един до друг на дивана. Той отстрани завистливото фередже от нейния лик и дълго я гледа безмълвно в тъмните очи.
— Айша, този час не е ли сън, Фата Моргана, която заблуждава друмника с лъжовните образи на чудно красиви, омайни неща, за да го тласне сетне в най-дълбоко отчаяние?
— Всичко е наяве. Аз бях още почти дете, когато те видях пръв път у нас, но те обичам от тогавашния ден до днес, и ще те обичам, докогато Аллах ме дари с живот.
— И защо ме обичаш? Аз дойдох окаян и беден, без никое от многобройните дарования, които Аллах въздава на щастливците.
— Ти имаш най-добрите и благородни дарования, които Аллах дава само на своите избраници — ти си герой! Не знаеш ли, че страната ни познава само роби, които се тук смирено покланят, а там надменно пъчат? Има ли късмет? Пророкът казва „да“ и Коранът също го казва. Но ако твоят късмет е бил да бъдеш герой, то е трябвало да станеш и останеш такъв чрез самия себе си. Татко те прие, когато дойде при него беден и самотен. Той те пита само за името ти, за нищо повече, ала ти притежаваш повече от това име.