— Да, аз имам повече, много повече, защото имам теб, която си ми по-скъпоценна от всички съкровища и почести на земята.
— Не, ти имаш себе си и само поради това можеш да притежаваш и мен. Аз видях с какви усилия спечели любовта и доверието на татко, аз виждах свещта в твоята стаичка да гори през всичките нощи до ранно утро — ти седеше над книгите, които татко ти бе дал, и учеше от тях трудното изкуство да водиш кораб по великата река и по голямото море. А когато беше на път, аз отивах в стаичката ти и гледах многобройните книги на непознати езици и със знаци, които никой талеб [39] не разбира. Татко казва, че ти си по-умен и сведущ от него. Ти си един герой, защото не вярваше на късмета, а искаше със своята работа и труд да станеш това, което сега, и ето защо аз вдигам очи към теб и те обичам.
Как прекрасно се почувства в душата си младият мъж при тези думи на момичето. Видя се разбран от нея в своите най-дълбоки, съкровени мисли и стремежи и това го направи още по-горд и щастлив от нейната любов. Откъде имаше тя тези възгледи, каквито изобщо не би могъл да предполага зад челото на една по ориенталска възпитана девойка?
— Кой те е учил да се съмняваш в късмета?
— Бива ли да ти го кажа, Катомбо?
— Кажи го!
— Но няма ли после да отвърнеш сърце от мен и повече да не ме обичаш?
Той притисна главата й до гърдите си и прошепна:
— Айша, аз бях в една чужда страна, където хората пеят една чудно хубава песен. В нея се срещат думите, които искам да ти дам като отговор.
— Как гласят те?
— Обикнах те аз, обичам те и днес и ще те обичам навеки!
— Какви прекрасни думи! В онази страна трябва да има поети, които са също така големи и добри като нашите! Как се казва тя?
— Алемания.
— А бива ли да вярвам на онова, което тази песен казва, и без тревога да ти дам моя отговор?
— Да, защото за мен ще е по-добре да умра, отколкото да се откажа от твоята любов.
— Тогава знай, че ние имахме една стара робиня, която след смъртта на майка трябваше да е все край нас. Тя не беше вярваща, а назрани [40] и тайно разказваше на мен и Зобейде за нейния Спасител, който се наричал Иса Бен Мериам [41] и даже умрял за бедните и нещастните. Думите, които учел, били както росата за засухата и както балсамът за болката. Ние много плачехме за неговите страдания, но той сега живее при Аллах и управлява земята. Аз го обичам и понеже е запретил да се вярва на късмета, то искам да му се покорявам.
— Знае ли татко ти всичко това?
— Не. Но ти си вярващ и сега ще ме отблъснеш от себе си!
— Не, няма да го сторя, защото аз също вярвам в онова, което е казал Иса Бен Мернем. Но сърцето е кладенец, от който не всеки бива да пие. Затова човек не трябва да говори за своите мисли и нито да приказва за чувствата, които обитават в него. Който е щастлив, трябва да заключва своето блаженство, а който носи мъка, не бива да я показва пред други.
— И все пак ти позволяваш на други да я видят!
— Аз? Откъде знаеш, че имам мъка на сърцето?
— Ти някога смял ли си се, откак те познавам? Бил ли си някога ведър и засмян? На челото ти е изписано, че те потиска голямо нещастие, и едва днес видях за пръв път очите ти без облаци. Искаш ли да ми кажеш какво толкова дълбоко те опечалява?
— Да, но сега аз се опасявам, че ти после вече няма да ме обичаш!
Тя сложи ръце на тила му и прошушна:
— Обикнах те аз, обичам те и днес и ще те обичам навеки!
Той я целуна с дълбоко вълнение по челото.
— Да, аз носех една голяма мъка в сърцето! Какво би сторила, Айша, ако сега те отблъсна и залюбя някоя друга, която се каня да виждам само за седмица, за да си поиграя с любовта?
— Катомбо, не го прави, бих умряла! — помоли тя, изпълнена със страх.
— Не, душицата ми, няма да го сторя! Аз също мислех, че ще умра, ала сърцето на мъжа е силно — то продължава да кърви, но остава живо, а това е по-лошо от смъртта.
Тя го погледна въпросително.
— Значи ти си обичал някоя друга, която те е изоставила?
— Да. И не е ли вярно, че ти сега ще ме лишиш от любовта си?
— О, не, защото ти по онова време още не си ме познавал. Аз по-скоро бих желала да удвоя любовта си, за да може твоето сърце да забрави раните си.
— Те са изцерени, днес, от мига, когато ми каза, че мога да те обичам.
— Тя… навярно… е била… красива, много красива? — подпита момичето със запъване.
— Да, тя беше красива, но не така добра като теб!