— Той е могъщ мъж, до чиято глава не са в състояние ятаганите на хиляди да се доберат…
— Хайде назови го, де! — викна Батху, тупвайки крак. — В името на всички шеятин [66] на пъкъла, аз трябва да знам името му!
— Чуй го: Хамд ел Арек, мюдюрът на Асуан.
— Тоя ли? Галеникът на хадифа? Дано всички джинове [67] го яздят във въздуха, та разчленен да изпопада в Джехенната [68]! Ти какво стори?
— Поисках самият да отида и я изискам от него…
— Той щеше да нареди да те удушат — пресече го на думата Батху.
— Но Катомбо ме помоли да пратя него.
— Тук е имал право. Ако някой може да я върне, то това е той, но ако аз…
Беше прекъснат, защото вратата се отвори и влезе Саваб.
— Салам ’алейк, ефенди, мир на теб!
— Саваб! — провикна се Абдаллах и сега и на него му изпадна лулата. — Ти идеш от Асуан. Какъв хабер носиш?
Мамелюкският княз се втурна към него и го улови за рамото.
— Да, кажи бързо! Благополучно ли стигнахте до Асуан?
— Да, сихди. Ние отидохме дотам, за да си доведем Зобейде на нашия Шейх ер Реисан.
— И постигнахте ли го?
— Сихди, аз се казвам Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел…
— По Шейтана да върви името ти! Аз искам да знам дали ви е провървяло, или не!
— Ако ме оставиш спокойно да се изкажа, ще го узнаеш най-бърже.
— Тогава говори!
— Аз се казвам Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Нур и каквото веднъж поискам, го извършвам.
— Хамдулилах! (Хвала на Аллах!) Значи сте я видели?
— Да, изпървом я видя сихди Катомбо, когато бе седнал на дувара, аз я видях сетне, когато…
— Стига сега! Кажи само най-напред това едничкото: Водите ли я?
— Естествено! Аз тръгнах да греба напред с малката лодка, за да ви доложа.
— А Хамд ел Арек, какво каза той за тая работа?
— Какво е казал, не можахме да чуем, защото кюти като пленник в каютата.
— Мюдюрът?
— Мюдюрът! Сихди Катомбо го плени с всичките му хора на сандала.
— Това звучи направо невероятно. Разправяй!
Добрият Саваб начена своя мъчен доклад. Продължи дълго, докато той, прекъсван от стотици и стотици въпроси, стигна до края. Едва бе свършил и откъм реката се разнесе пищовен залп като знак, че сандалът е пристигнал.
Саид Абдаллах и Омар Батху се завтекоха незабавно нататък. Саваб и присъстващите слуги ги последваха. Корабът беше хвърлил носовата котва и грациозно завърташе кърма към брега. Минута по-късно всички — господари и слуги — наскачаха на борда.
Зобейде коленичеше, обхваната от дълбоко вълнение, в шатрата си. Баща й се втурна натам, хвърли се до нея и я притисна безмълвно до гърдите си. На задната палуба се поздравяваха Катомбо и Омар Батху. Слугите приветстваха моряците с „добре дошли“. Беше сцена, която е невъзможно да се опише. Суматохата се оправи чак когато Зобейде излезе от шатрата, водена за ръка от баща си, за да отиде на сушата. Той я поведе към Омар Батху.
— Ето, вземи я, за да се ожените днес, тя и ти. Нека бъде твоя и поради това ти самият трябва да я отведеш в дома на нейния баща!
Омар улови ръката на Зобейде, помогна й да се прехвърли през борда и я поведе. Всички присъстващи бяха удивени от поведението на Абу ер Реисан, което напълно противоречеше на мохамеданските адети. Сега той пристъпи към Катомбо и му подаде двете си ръце.
— Сине мой, позволи по-късно да ти благодаря! Ти се учудваш на моето държане, ала ти имаш на борда си пленници, а яростта на избухливия Батху едва ли щеше да може да бъде обуздана, ако съгледаше мюдюра. Ние трябва бързо да действаме. Какво ще ме посъветваш?
— На твоята дъщеря нищо не се е случило. Ето защо се откажи от едно лично отмъщение и се задоволи с това, да се оплачеш от мюдюра на вицекраля! Посегнем ли на него и хората му с оръжие в ръка, ние сме изгубени, тъй като хадифът ще изслуша не нас, а него.
— Твоите слова са мъдри и аз ще ги последвам. Къде са пленниците?
— Мюдюрът се намира в каютата, а хората му съм запрял в предния трюм.
— Дай им свободата! Там отсреща лежи една барка, която отива за Кайро. Нека нашите хора прехвърлят на нея всичко, що му принадлежи, а после да отведат и него самия. Ти взе ли им оръжията?
— Да.
— Върни им ги! Свободният мъж не познава по-голямо унижение от това, да му бъдат ограбени оръжията.
— Не е ли по-добре да им бъдат предадени едва на барката?
— Не, Катомбо! Или мюдюрът трябва да си помисли, че се боим от него? Нека неговият лик се изчерви от срам, когато види с каква вежливост се отнасяме към похитителя на моето дете.