— Не ми е приятно да го сторя, но щом ти повеляваш, ще се подчиня.
Той заповяда да бъдат донесени оръжията и после даде знак да отворят люка, водещ към предния трюм. Той самият избута резето на каютната врата.
Като някой ранен тигър изскочи навън Хамд ел Арек. Забелязвайки обаче броя на присъстващите, се обърна, пристъпи към фалшборда и се престори, че нищо не е видял. Неговите придружители се изкачиха на палубата, само евнухът липсваше още.
— Вие сте отново свободни — оповести Саид Абдаллах. — Вземете си оръжията!
Той взе пищовите, ятагана и ножа на мюдюра и се приближи към него.
— Хамд ел Арек, прибери си каквото ти принадлежи!
Заговореният посегна, без да се обръща. Междувременно Катомбо се сети за евнуха. Той заповяда да изведат и него и един от хората му се спусна долу да го освободи. Когато негърът се появи от люка, лицето му предлагаше отвратителна гледка. Дамгите, произхождащи от Катомбо, се бяха разпукнали, една неописуема ярост обезобразяваше допълнително неговите черти. Очите му потърсиха Катомбо и едва го съгледал, той изтръгна един нож от пояса на най-близкостоящия до него и се втурна към рейса.
Катомбо бе извърнат и си нямаше представа за нападателя, докато един всеобщ крясък не му обърна внимание. Но щеше да е твърде късно, ако Саид Абдаллах не се бе хвърлил помежду им. Той сграбчи черния за ръката, за да предварди удара, ала яростта придаваше на нападателя необикновена сила, той се изтръгна и резна Абдаллах по бузата, от която веднага рукна кръв. Раненият отстъпи крачка назад, метна се после с всички сили върху него, изтръгна му ножа и го заби до дръжката в гърдите му.
Тогава мюдюрът извиси ръст.
— Кръв? Да, вие ще имате кръв! Върху тях, избийте ги!
Той запъна пищова и се прицели в Абдаллах. В мига на изстрела този се хвърли настрани и изтръгна от Катомбо един от неговите пищови. Изстрелът беше пропуснал. Сега из ръцете на Абдаллах се проблесна и мюдюрът рухна на палубата, улучен в челото. При падането на водителя им асуанците надигнаха един ужасяващ вой и се втурнаха към сиутците. Завърза се всеобща битка, която завърши, наистина, с пълното поражение на хората на мюдюра, ала донесе и на техните противници някои рани.
Всичко това се бе случило за по-малко от пет минути. Омар Батху, мамелюкът, бе отвел Зобейде в къщата. Внезапно чу изстрели и бойни крясъци. Завтече се нататък, ала битката вече бе решена. Току-що бе повален последният асуанец.
— Аллах акбар, какво стана? — попита той. — Кой даде оръжия на пленниците?
— Аз — отговори Саид Абдаллах унило и все пак горящ от бяс от сцената, която предлагаше залятата с кръв и покрита с трупове палуба.
— Ти? Защо?
— Исках… Машаллах, аз извърших най-голямата си грешка в живата.
— Право каза, защото виждате ли там гавазите и мъжа отпреде им? Кой е той?
— Казшефът [69].
— Тогава позволи да си тръгна! Ако искам да ви спася, не бива да бъда заварен тука.
Естествено хората от града също бяха чули изстрелите и данданията от битката. Всичко това привлече вниманието на казшефа и той приближи със своите гавази, за да се заеме с разследване на делото. Качи се на борда и поздрави с физиономия, от която лъхаше лошо настроение.
— Шу сар хене? (Какво се е случило?)
— Битка, както виждаш — изръмжа Абдаллах.
— Между кого?
— Между асуански мъже и мои моряци.
Казшефът хвърли един поглед наоколо и разпозна трупа на мюдюра.
— Ремаллах? Кой е това? Не е ли Хамд ел Арек, мюдюрът на Асуан?
— Той е.
— Кой го уби?
— Аз. Той пръв стреля по мен.
— Можеш ли да го докажеш?
— Всички тези мъже са мои свидетели.
— Те не чинят нищо, защото са участвали в битката. Как се е озовал мюдюрът на твоя сандал?
— Поискал да пътува с него до Кайро.
— Значи е бил гост на кораба ти, а ти си му проводил смъртта! Трябва да те арестувам.
— Почакай по-напред, додето узнаеш всичко! Катомбо, разправи му!
Катомбо, който кървеше от една тежка рана в ръката, пристъпи напред и направи сбит, но достатъчно ясен доклад за всичко случило се. Този разказ, изглежда, смекчи строгостта на служителя. Той се обърна към Абдаллах.
— Не знаеше ли, че мюдюрът е приятел на хадифа? Аз не мога да го подведа под отговорност, защото е мъртъв. Но ти за съжаление ще почувстваш закона с цялата му суровост.
Докато той си правеше необходимите записки, ранените, които не биваше да се отдалечават, бяха временно превързани. Случаят му предлагаше добра възможност да се отличи в качеството си на полицейски служител. Ето защо той се залови извънредно прилежно за работа и почти наближаваше вечер, когато най-сетне произнесе решението си.