— Доверявам се на него и на теб!
Той обви ръка около талията й и се взря дълбоко в красивите очи, които толкова ясно и открито гледаха в неговите.
— Благодаря ти. А сега нека идва каквото си ще, ние ще бъдем подготвени, а не обезверени.
Звездата, към която някога бе вдигал поглед с любов, бе залязла в небитието — Лилга беше забравена, а на небето сияеше една нова светлина, чийто блясък никога не можеше да го подведе.
Така седяха заедно дълго, докато завесата тихо се открехна и се появи Зобейде.
— Елате, кадията е тук!
— Не трябва ли да се накиприм? — попята Айша.
— Не. Татко каза, нямало време за това.
Те напуснаха покоите и влязоха в помещението, където служителят бе седнал на пода до Абдуллах и Омар Батху, за да изпуши „Наргилето на встъплението“. Той се надигна, поклони се дълбоко на влезлите и седна после отново в достолепна поза. Катомбо също зае място и пое лулата, която един от робите му подаде. Двете момичета седнаха с подвити колене и плътно забулени на възглавниците, сложени на килима за тая цел.
Мълчанието продължи, докато кадията изпуши лулата си. Най-сетне той я сложи настрана и се прокашля като знак за начало на церемонията. Започна със свещената Фатиха, която е първата сура от Корана и при никоя важна работа не бива забравяна от мюсюлманина:
— „С името на Всемилоствия и Милосърден Аллах! Слава на Аллах, Господаря на световете, Всемилоствия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден. Пред Тебе се прекланяме и от Тебе очакваме помощ. Води ни по правия път, Пътя на тези, които си благословил, не пътя на заблудените и заслужили Твоя гняв.“ [71] Нека започнем с Омар Батху, великия и опасен емир на мамелюците!
Омар се надигна, кадията сложи един пергаментов лист на коляното си и посегна към калема, за да се заеме с необходимите бележки.
— Ел исм ел керим? (Как е твоето сияйно име?)
— Омар Батху.
— Как се казваше твоят баща и бащата на баща ти?
— Моят баща беше мамелюкският принц Каман Ибн Аку ел Арат Бен Омманам. Неговият баща беше прочутият княз Пехлеван Аку ел Арет Бен Омманам, когото великият Султан ел Кебар [72] обичал.
— Как е името на твоята майка?
— Истинският вярващ не назовава пред друг името на една жена. Тя беше сестрата на султан Агеб Нураддин от Табриз.
— Виждам, че ти си един строго спазващ вярата син на Пророка. Можеш да си седнеш.
Сега той се обърна към Саид Абдаллах:
— Как е пълното ти име?
— То гласи Саид Абдаллах Бен Халал.
— Коя от дъщерите си искаш да продадеш на Омар Батху?
— По-голямата.
— Колко ти дава той за нея?
— Цената лежи в сарая, за Саид Абдаллах тя е без значение.
— Имате ли още нещо да отбележите?
— Не.
— Тогава поставете имената си под това, което записах!
Това стана и после кадията се обърна към Катомбо:
— Сега нека приказва младият рейс! Как е твоето достойно за възхвала име?
— Катомбо.
— Не е ли то по-дълго?
— Не.
— Как е името на твоя баща?
— Аз не го познавам.
Кадията направи движение на най-голяма изненада. Ако в Ориента не е вече препоръчително да притежаваш само едно единствено име, то е голям резил да не познаваш баща си.
— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ти не знаеш името на твоя баща?
— Не!
— Как се е казвал бащата на баща ти?
— Това също не знам.
— Чия дъщеря беше твоята майка?
— Не познавам нито нея, нито нейния баща.
— Аллах акбар! Аллах дава на всяко дърво неговото семе и на всяко животно неговия създател, на теб той обаче не е позволил да видиш своя баща. Ти си нещастен сред децата на земята и изоставен сред синовете на хората! Какво да пиша, като нямаш баща?
— Пази си езика, о, кади, защото не съм свикнал да слушам неща, които не ми отърват! Аз съм бил отвлечен от баща си още когато не съм можел и да ломотя. Кой е виновен за това, аз или ти?
— Ти не и аз също не!
— Аллах просветли разсъдъка ти, та различи правилното. Защото значи говориш думи, които ме оскърбяват? Пиши името на този, дето после стана мой баща!
— Кажи го тогава!
— Неговото име гласи: Канаведа ел Важда ел Боанжари! — отговори Катомбо, като предаде доколкото бе възможно на арабски името на своя циганки баща редом с неговия ранг.
— А коя беше майка ти?