— Умри сега ти!
Ударът непременно щеше да е смъртоносен, ако Лилга не беше хванала и задържала с напрягане на всичките си сили високо вдигнатата ръка.
— Не му прави нищо, Катомбо, той е графът?
— Ако ще да е и херцогът! Защо преди туй не каза и на него, че не бива нищо да ми прави?
Той се опитваше да освободи ръката си от нейните, докато с другата притискаше здраво вцепенения противник към земята. Удаде му се и сигурно наистина щеше да изпълни заканата си, ако не се бе появила една втора, много по-възпираща пречка.
— Стой! — прозвуча високо и властно откъм страната, където се намираше лагерът на циганите.
Беше Джетца, която бе чула изстрела и побързала да дойде с хората си. При вида на съборения на земята мъж тя плесна ръце от страх.
— Графът! Височайшият, добрият, красивият, напетият господар, който ни разреши да бивакуваме в бранището и да изяждаме колкото си дивеч искаме! Да не си се побъркал, Катомбо? Освободи го!
Циганинът се подчини и се надигна, но без да прибере ножа. Ловецът също се изправи; лицето му тлееше от яд и срам. Циганката майка се поклони дълбоко пред него и придърпа подгъва на куртката му към устните си.
— Прости му, всемогъщи господарю! Той е кротък и добър и вие трябва много да сте го раздразнил, че да се осмели да ви посегне.
— Раздразнил? Може ли един такъв хлапак да има нахалството да заяви, че граф фон Хоенег го е раздразнил?
— Той поиска да целуне Лилга и стреля по мен! — оправда се Катомбо.
— Негодяят намушка най-доброто ми куче! — процеди графът. — Куче за куче, кръв за кръв!
Той посегна към пушката, която му бе изпаднала. Втората й цев беше още заредена. Вдигна я, за да дръпне спусъка срещу Катомбо. Но тогава от множеството цигани пристъпи един и застана пред дулата.
— Оставете оръжието настрана, господарю! Името ми е Каравей. Катомбо е мой брат и ако не го оставите на мира, то лесно е възможно да ви провърви като на вашето куче!
— Охо! Вие двамата смъртта си ли дирите? Аз нямам навика да се шегувам, най-малкото с пасмина от вашия сой!
Ваджината пристъпи още веднъж между спорещите.
— Бъдете милостив, хер графе! Гневът често изрича думи, за които сърцето нищичко не знае. Хитаното не познава друг съдия освен единствено своя важда и своята ваджина, на всеки друг той умее да се измъкне, това му повелява нашия закон. Ако Катомбо ви е оскърбил, оплачете се от него и аз ще съумея да го накажа!
Гневът на графа изглежда направи място на едно по-кротко чувство; той се изсмя подигравателно:
— Имаш претенции да си съдница? Е добре, ще се подчиня на вашия обичай. Този човек уби моето куче и посегна на живота ми. С какво ще го накажеш за тая работа?
— Вие какво изкупление изисквате?
— Изисквам сто удара за него, двайсет удара за тоя, дето се нарече негов брат, и накрая напускане на резервата. Аз ви разреших от милост и мекосърдечие да пребивавате тук, а не с намерение над живота ми да витае смъртна опасност.
— Височайши господарю, вашата доброта беше голяма, ала и благодарността на ваджината беше също такава, каквато я поискахте — отговори старата с един неволен кос поглед към Лилга. — Вие сте насъскал кучето към Катомбо, ето защо той го е убил. Понечил сте да застреляте Катомбо, ето защо той е опитал да се защити. Изберете някое по-меко наказание!
— Добре де, дърто, аз и сега ще благоволя да проявя милост. Насъсках кучето срещу тоя обесник, понеже накара Лилга да го целуне, а той го уби, понеже сетне аз поисках да я целуна. Ако сега момичето ме целуне пред очите на всички, то всичко ще е простено.
Девойката пламна и никой не отговори.
— Е? — попита графът. — От вашия избор зависи дали ще имате милостта ми, или ще застанете пред един друг, по-строг съд!
Ваджината вдигна ръка към Лилга.
— Иди и го целуни!
— Стой! — извика Катомбо. — Лилга е моя годеница, нейната целувка не бива да принадлежи на никого другиго освен единствено и само на мен!
Графът се изхили пренебрежително.
— Давам ви само една минута време, после ще е твърде късно и аз ще наредя да арестуват двамата безделници.
— Целуни го! — повели майката за втори път. Дълбоко смутена и със засрамено, пламтящо лице Лилга направи една крачка към графа.
— Спри, Лилга — предупреди Каравей. — Една хитана целува само хитано!
— И ще ме изгубиш, ако го целунеш — прибави Катомбо.
— В такъв случай ние свършихме — отсече графът. — Опразнете веднага резервата! Който след четвърт час се мотае още вътре, ще бъде третиран като бракониер. А за тези двама горди хитани ще имам една по-специална грижа.