— Тя беше ваджина, която ще рече княгиня при народа на ломбардците.
— Аллах да те благослови, сине мой, защото ти си имал велики и прославени родители. Но те трябва да са живели в някоя много далечна страна, защото думите, които каза, не се отнасят до територията на Ел Араб.
Катомбо добре се предпази да му даде някакво обяснение и ето как кадията се обърна отново към Саид Абдаллах:
— Твоето име аз вече изписах. Коя от дъщерите си искаш да дадеш на този Катомбо Ибн Канавела ел Важда ел Боанжари за жена?
— По-малката.
— Какво дава той за нея?
— Той плати за нея цена, каквато може един крал да даде. Аз не съм дирил сметка.
— Имате ли още нещо за отбелязване?
— Не.
— Тогава напишете имената си на тоя пергамент!
Това стана. Кадията прибави своя печат и подпис и подаде на Омар Батху и Катомбо по един от документите. После се надигна.
— Станете, защото аз изпълних своята служба, и ние ще изречем Ел Кадир, деветдесет и седмата сура на Корана.
Всички се подчиниха, също жените, и кадията заизрича:
„С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Наистина, Ний го (Корана) низпослахме през Нощта Кадир. И знаеш ли ти каква е Нощта Кадир? Нощта Кадир е по-драгоценна от хиляда месеца. Долитат ангелите и Духът (Джебраил) през тази Нощ, удостоени с позволението на техния Господар и с повелите за всякакви предначерталия. Мир е Тя, чак докато се пукне зората.“ [73]
Той остави кратка пауза и после прибави:
— На вас, мъже, сега стои открит пътят към харемлъка на вашите жени, водете ги натам, където те за вас да бъдат като хуриите на Дженнет, за да ощастливяват вашите сърца и подсилват крайниците ви за битките и кахърите на живота!
Двете новосъчетани двойки напуснаха покоите. Саид Абдаллах остана с кадията. Той бръкна под възглавницата си и измъкна една кесия, през бримките на която лъщеше бляскаво злато.
— „Нека твоята ръка бъде отворена за брата и щедро да дава на слугата на Пророка!“, казва Коранът. Ето, кади, вземи каквото ти се полага!
Служителят грабна кесията с окрилена от радост физиономия. Той помълча за миг, сякаш се бореше с някакво решение, сетне попита:
— Ще дадеш ли на мъжете на твоите дъщери днес тържество, както е обичайно сред децата на Пророка?
— Не. Над мен дойде горест и сърдечна мъка над цялата къща. Ти си кади и сигурно знаеш какво искам да река.
— Зная го.
— Казшефът ли ти го разказа?
— Той беше при мен. — Кадията се поколеба пак за миг, ала богатият дар го бе направил общителен, затова прибави полугласно: — Той ме натовари със своята служба за толкова дълго време, колкото ще отсъства. Той ще отпътува в полунощ с твоя кораб за Кайро.
— С моя кораб? Но той не е идвал да го наеме.
— Той няма да го наеме. Затова ще се качи още в полунощ с десетина гавази на твоя сандал, за да отплава с него баш както си е, та хадифът да видел всичко със собствените си очи.
Саид Абдаллах се изплаши, защото не можеше да се съзнае от тези мерки, че гибелта му е предрешена.
— И на теб остави заръката строго да вардиш мен и хората ми?
— На’ам, якеса. (Да, така е.) — Той отправи очи със смигване към Абдаллах, приведе се напред и нашепна: — Колко е ценна за теб свободата ти?
— Каква стойност има за теб животът на казшефа?
— Виждам, че ти си един умен мъж, о, Абу ер Реисан. Кажи ми открито мислите си!
— Ти ще си казшеф, ако той не стигне до Кайро и никога не се върне от своето пътуване.
— Твоите мисли са и моите. Говори по-нататък!
— Кое стои за теб в по-висока цена, моето погубване или този пост?
— Аллах да дари теб с всички блага, а мен — с мястото! Но той ще се върне и ти ще умреш!
— Мислиш ли, че Саид Абдаллах се бои от един джелат и с робско смирение ще си подложи главата под ятагана му? Кой ще ме надзирава до полунощ, ти или той?
— Аз, защото той няма да има време — нали трябва да се приготви за пътуването. Аз трябва да поставя и държа около къщата ти двайсет гавази до връщането му и да пущам да излизат и влизат само онези слуги, които ще ти носят продоволствия.
— Тогава внимавай какво ще ти кажа. Заклевам ти се в брадата на Пророка, че той никога няма да се върне, ако ти ми се закълнеш да държиш до полунощ гавазите си далеч от мен. Искаш ли?
— Искам.
— Закълни се тогава!
— Заклевам се в брадата на Пророка!
Те си подадоха ръце. После Абдаллах извади един драгоценен пръстен и го поднесе на кадията.
— Ето, вземи тоя алмаз [74] като подкрепа на моята клетва! Той е голям и има стойността на много злато. Можеш да го носиш без страх, защото тук още никой не го е виждал.