— Твоята ръка е като утрото, което раздава благословия. Аллах нека бъде с теб пи всичките ти пътища! Салам ’алейк!
— В’алейк ес салам! (Мир на теб!) Кадията се отдалечи. Беше направил по-добра далавера, отколкото някога можеше да очаква. Саид Абдаллах даде заповед на един от черните слуги да повика веднага зетьовете му. Те се явиха и той сподели с тях разговора си с кадията.
— Бягай с мен! — рече Омар Батху, мамелюкът. — Ти нийде другаде няма да си така сигурен, както при мен в пустинята.
— И там ще проникнат потеряджиите на хадифа.
— Аз ще съумея да те защитя.
— Ще ме защитиш и ще загинеш сетне заедно с мен. Не, Омар, вземи Зобейде и съкровищата, които донесе за нея, и се върни при своите! Аз знам едно място, където ще съм по-сигурен дори и отколкото в дивите хълмове на Тибести [75], и оттам ще идвам от време на време да навестявам теб и Зобейде.
— Фен фи ел матрах ди? (Къде е това място?)
— То е един самотен остров извън всякакъв корабен курс. Открих го, когато още бях Бей ер Рейс на хадифа. Там ще отида с Катомбо и Айша и само чайките, които кръжат във въздуха, ще ни виждат.
— Значи се каниш да плаваш надолу по Нил?
— Да, със сандала и дахабийетата, на които до полунощ ще натоваря имуществото си.
— А казшефът, дето се тъкми да пътува със сандала?
— Ще пътува във вериги или ще дочака Деня на възкресението на дъното на Нил.
— Аз ще те придружа, додето се намериш в безопасност.
— Ти още днес ще напуснеш Сиут и ще се грижиш само за сигурността на Зобейде. Аз имам Катомбо при себе си и множество верни слуги, на които мога да разчитам. Пригответе се, а аз ще подготвя дъщерите!
Малко по-късно между реката и къщата започна да се разгръща в тъмнилото на нощта оживена шетня. От няколко дахабийета се долавяше шум от сандъци и бали, които биваха донасяни на борда и товарени в трюма. Неуморни фигури щъкаха напред-назад и единствено сандалът лежеше самотен и запуснат като някой спящ левиатан, леко поклащан от вълните в съня си.
Извън града бе спрял в мрака същият керван, който в хода на следобеда бе влязъл тържествено в него. По средата му лежеше на земята една от онези худжун, които биват развъждани от племето бишарин и минават за най-благородните и ценни животни на пустинята. Тя носеше на гърба си, както можеше да се различи при блещукането на южното звездно небе, един покрит и затулен със скъпоценни килими тахтиреван. Сред ездачите — те бяха слезли и стояха до животните си — цареше безмълвна тишина, която се наруши едва когато се доловиха тихи приближаващи стъпки.
Двама босоноги слуги носеха един паланкин, зад който крачеха Саид Абдаллах и Омар Батху. Носилката бе оставена на земята и отворена. Зобейде слезе. Когато видя непознатите мъже, които щяха да я отведат със себе си, тя се хвърли на врата на баща си и избухна в шумни хълцания. Абдаллах повдигна леко фереджето и я целуна по челото.
— Не се разплаквай наново, детето ми, защото сърцето ми се разкървави вече когато ти се раздели с Айша. Прокуди болката в дълбините на сърцето си, защото Аллах е милостив и ще позволи да се видим пак с тебе!
Тя продължи да хлипа тихо, докато той я прехвърли в обятията на Омар Батху.
— Аз я бях изгубил и отново се сдобих с нея. Давам ти я, ала детето си остава дете за бащата, додето пулсът на този чука. Аз пак ще ви видя!
— Моята шатра ще бъде отворена за теб, колчем кракът ти я пристъпи, и тогава ти ще се радваш на щастието на своето дете. На драго сърце бих те придружил до Кайро, защото съм могъщ сред своите и името ми би ти допринесло много полза. Но ти не го пожела.
— Аз бих повлякъл и теб в провала, който ме очаква, ако ме заловят. А така знам и теб, и детето ми на сигурно място. Аллах да бъде с вас сега и навеки! Сбогом, дъще моя, сбогом, сине мой, сбогом, мъже! Салам ’алейкум, мир и добро вам!
— Салам ’алейк! — прозвуча в ответен поздрав околовръст от кръга ездачи.
Зобейде се качи в тахтиревана, а сълзите й продължаваха да текат по страните: разлъката беше последвала много бързо и неочаквано нейното щастливо завръщане у дома. Ездачите се качиха на животните си, камилите се надигнаха от земята и след едно последно „салам“ дружината се разпиля в нощта.
Саид Абдаллах постоя още няколко минути сам, додето отзвуча топуркането от животните. После се обърна, въздъхвайки, и пое обратно — първо бавно, после в бърз ход, но не към дома си, който беше вече напълно пуст, а към речния бряг, където хората вече го чакаха.
Ако беше ден, щеше да се види далеч надолу под кафенето да плава едно дахабийе, което последва второ и трето. Всички те се бяха отблъснали възможно по-безшумно от сушата и се носеха само от течението, без платна. Последните бяха издигнати едва когато бяха напуснали територията на града. Но това бе опасно начинание, тъй като фарватерът на Нил поради ежегодния разлив е толкова коварен, че моряците плават нощем само когато по неволя са принудени да го сторят. Обикновено те пристават вечер, за да продължат пътуването едва със започване на утрото.