— Само книгите не могат да го направят, човек трябва да излезе в открито море, а там аз още не съм бил.
— Сега ще излезем.
— С кой кораб?
— С нашия „Тер ел Дженнет“. Не бива да вземаме друг плавателен съд, защото никой не трябва да научи местонахождението ни.
— Считаш сандала годен за море?
— Нямаше да е такъв, ако беше плоско построен при носа като другите речни кораби, но ти го постави върху остър кил, а ако променим едно-друго в такелажа, то ще можем да се осмелим на едно пътуване от няколко дена при не чак съвсем калпаво време.
Доста по-късно каютата в съседство се отвори и влезе казшефът, придружен от един от гавазите си, който запали лампата. Полицейският началник седна на една възглавница и рече, подгъвайки с доволна прозявка нозе:
— Ще остана тук, докато настане ден. Ако се случи нещо важно, повикай ме, но засега ми донеси само лулата!
Той полегна с гръб към вратата, която го делеше от подслушвачите. Гавазинът се отдалечи. Катомбо смуши Саид Абдаллах.
— Дилвакът! (Сега!) — прошепна.
— Леш? (Защо!) Не прибързвай!
— Няма да можем да го сбараме по-добре, а хората не могат да издържат дълго в баластното.
Той хвана тихо резето, избута го с рязко движение, дръпна вратата и в същия миг беше вече пипнал и казшефа за гърлото по такъв начин, че онзи не съумя звук да издаде. Издърпа го при Абдаллах.
— Дръж го, докато спипам гаваза!
Абдаллах го склещи здраво, а Катомбо влезе в каютата. Само броени мигове по-късно полицаят влезе с наргилето в ръка. Той веднага забеляза кого има пред себе си, ала не му остана време да избяга или дори да изкрещи, защото Катомбо го сграбчи мигновено за гърлото и го дръпна рязко вътре, при което онзи изтърва лулата и разпери широко ръце.
В същия миг зад него прозвуча силен крясък. Той се огледа изненадано и видя на светлината на фенера в преградното помещение да блясва оръжие. Моментално измъкна камата от пояса си й я заби в гърдите на гавазина. Абдаллах беше допуснал грешката да си махне ръката от гърлото на казшефа и онзи бе съумял да си вземе сулука и да добие по този начин сили да извади пищов. Поиска да стреля. Абдаллах го сграбчи енергично за юмрука, ала не успя да попречи изстрелът да се разнесе. За щастие куршумът се заби в гредореда на помещението, без да улучи някого.
— Очисти го! — извика Катомбо, виждайки Айша да се свлича на пода.
Беше изпаднало в безсъзнание, но той помисли, че е улучена от куршума. Втурна се към казшефа и пламнал от ярост, заби камата си в сърцето му, при което пронизаният се срина безжизнено.
После дръпна каютната врата и я зарези отвътре.
— Ранен ли си, татко?
— Не — отговори Абдаллах.
— Тогава се спусни бързо в баластното и повикай хората! Аз ще държа тук каютата, а ти иди на палубата, никой не бива да се изплъзне.
Саид Абдаллах избута дъските на преградното помещение и изпълзя. По каютната врата вече се захлопа шумно и грубо. Нехаейки за това, Катомбо се наведе към Айша да види раната й.
— Хамдулиллах! (Слава на Аллах!) Тя не е ранена, само е в безсъзнание, а куршумът се е забил ей в тази греда тук.
Сега застана зад вратата и измъкна двата си двуцевни пищова.
— Казшеф… сихди… ефенди! — извика се вън и като не прозвуча отговор, по вратата затрещяха силни ритници.
В този миг откъм палубата се разнесе висок вик на ужас и сега настъпи времето за Катомбо. Той отвори рязко вратата — трима мъже стояха на тясното стълбище. Последният тъкмо се обръщаше да види какво става горе на палубата. Два изстрела изтрещяха и още един — всички улучиха добре. Малкото помещение се изпълни с гъст барутен дим. Катомбо подлости отново вратата с резето и се насочи към другото помещение.
— Татко… Катомбо! — чу Айша да вика. Трясъкът на изстрелите я беше свестил.
— Тук, Айша!
— Аллах да ни помага! Какво става?
— Ние побеждаваме. Остани засега тук, аз веднага ще се върна!
Той се измъкна в трюма, който бе напълно пуст и хукни нагоре по стълбите. Звездите си блестяха както преди и на тяхната светлина видя как Абдаллах намушка и свали един гаваз — последният, който се мяркаше.
— Готово? — попита Катомбо.
— На първо време седем. Къде са другите?
— Мъртви, на каютното стълбище.
— Изнесете ги горе! — повели Абдаллах на хората си. След късо време труповете лежаха на фордека до загиналите асуанци, а Айша почиваше, изчерпана от случилото се, под същата шатра, под която едва неотдавна се бе намирала Зобейде. Сега от трюма бяха донесени камъни, за да бъдат спуснати мъртвите във водата. По същото време от двете страни на реката зад сандала запламтяха ярки тръстикови огньове. Хората по бреговете бяха доловили изстрелите и крясъците на битката. Представителният кораб обаче междувременно бе отнесен от течението толкова далеч, че те вече не можеха да го видят. Най-сетне и последният труп бе предаден на вълните и сега оставаше да се измият следите от битката.