— Какво има?
— Корабът изчезна, сихди!
— Мелих! (Добре!)
Мина малко повече от час и ето че доблестният Саваб отново вече пляскаше.
— Фи хабар гедид? (Нещо ново?) — попита Катомбо.
— Да, сихди, пак един кораб!
— С много платна?
— Да. Изглежда досущ като предишния.
Катомбо напусна чевръсто шатрата.
— Къде плава?
— Почти право на юг от нас. Там!
Катомбо разпозна същия съд, който неотдавна бе плавал на север от сандала и после бе държал курс на юг.
— Иди и доведи бързо ефендито!
Саид Абдаллах дотърча и беше учуден от бързината, с която непознатият съд беше се озовал от едната на другата им страна. Той взе далекогледа в ръка и огледа по-внимателно кораба.
— Катомбо, ние сме изгубени!
— Защо?
— Това е боен кораб, и то навярно вражи.
— Показа ли си флага?
— Не, но той се движеше първо на север от нас и промени курса си само за да ни отреже спасителния път към бреговете на Дерна. Това е сигурно. Само не мога да проумея бързината, с която стана тая работа. Аллах бяриф! (Аллах знае!)
— Дай ми тръбата!
Той я получи и погледна внимателно през нея.
— Имаш право, Аллах знае, но и аз също.
— Обясни ми тогава!
— Това е параход, който се движи и с платна, когато вятърът го позволява. Виждаш ли леката ивица дим откъм кърмата му? Тя става все по-плътна и черна. Сега корабът се е насочил към нас и е под пълна пара. Ти си прав, той ни гони.
— Какво да правим? Да се предадем!
— Не, ще се отбраняваме.
— Не става. На борда там има десет пъти повече хора отколкото при нас, а ние нямаме топове.
— Искаш да предоставиш на произвола им своето дете и съкровищата си?
— Те не водят война с жени, а и имането ще си ми оставят, защото съм бежанец от хадифа, не войник.
— Прави каквото намериш за добре! Аз ще се подчиня на волята ти.
— Нека питаме и хората!
Това стана. Военният кораб идваше все по-близо. Екипажът на сандала беше напълно обучен в употребата на ръкопашни оръжия и в никой случай не можеше да се нарече страхлив, ала да се наеме с един такъв враг, се искаше едва ли не куражът на отчаянието. Ето защо всички с изключение на един се присъединиха към мнението на Саид Абдаллах. Този един себе Саваб.
— Аллах акбар (Аллах е велик), а моят ханджар е изострен и заточен. Защо един правоверен трябва да се предава на неверници? Аз ще ги излапам, както скакалецът изгризва тревата в полето и листата по дърветата.
Той естествено не съумя да прокара тезата си и бе решено безусловно да се предадат, в случай че корабът наистина се окажеше вражески.
Междувременно той беше приближил толкова, че отвори един от оръдейните люкове. Спусна внезапно всички платна, издигна флага и даде с един изстрел знак да сторят същото.
— Англичанин, значи наистина враг! — извика Абдаллах. — Ние флаг нямаме. Спуснете платната!
Това стана и сега всички с боязливо очакване гледаха пристигането на лодката, която англичанинът спусна, за да дойде на борда на сандала. Тя пристана и един офицер се качи с десет мъже на борда.
— Кой е командващият на този съд? — попита той.
— Аз — заяви Абдаллах.
— Кому принадлежи?
— На мен самия.
— Откъде идва?
— От Сиут.
— Я гледай! Трябва ли това да е истината? Един нилски кораб в открито море! Закъде е предназначен?
— За Масрата.
— Къде са документите ви?
— Нямам такива, аз съм беглец.
— Хубаво — ухили се младият все още мъж. — За да избяга човекът от Египет, пропътува от Сиут през цялата страна и се отправя с нилската си ладия под креперски такелаж към Масрата, която се намира под все същото владичество на султана. Как е името ви, мастър?
— Саид Абдаллах.
— Това е едно много хубавичко име, ала то не може да ме възпре да изпълня дълга си. Налага се да ви помоля за разрешение да претърся плавателния ви съд.
— Сторете го!
Флотският офицер хвърли най-напред един поглед по палубата и се удиви.
— Ама тези добри хорица са изключително добре въоръжени.
— Вие навярно знаете, че при нас всеки мъж има право да носи оръжия, но не е задължително той по тази причина да е и воин.
— Хубаво, водете ме към каютата и в трюма!
Абдаллах го придружи, докато всички други останаха на палубата. Когато офицерът дойде отново горе, физиономията му изразяваше определена степен на несигурност.
— Аз действително не можах да забележа нищо подозрително, ала вашите показания ме заставят да разпоредя да претърсят персонално вас и хората ви. Който излиза в открито море, задължително се нуждае от онези документи, с които да е в състояние да удостовери себе си и своите намерения.