Екипажът на втора лодка се присъедини към осемте души, които вече се намираха на борда на сандала. Те взеха Айша и подчинените на Саид Абдаллах на борда на бойния кораб. После сандалът бе взет на буксир. „Игъл“ пусна машините си в действие, платната бяха отново вдигнати и пътуването се поднови.
Междувременно бързо се стъмняваше. В една от средните кабини седеше мъж в турска носия и с всеизвестния фес на главата. Той изглеждаше потънал в много сериозни мисли. Веждите му се бяха сключили, а устата потрепваше, колчем хвърляше поглед през малкия, кръгъл илюминатор, позволяващ ограничен изглед към морето. В един момент на вратата се почука и на неговия повик се появи един моряк с добре отрупан поднос в ръце.
— Добра вечер, господин паша!
— Добра вечер!
— Ето ви вечерята. Някакво друго желание иначе да имате?
— Съобщи за мен на капитана!
— Не ми е позволено, господин паша. Той изобщо не иска да разговаря с вас, понеже сте предявявал желания, както казва, които не можел да изпълни. И освен това днес той е страшно много зает.
— Навярно заради съда, който секвестира?
— Да.
— Откъде е той?
— Хм-м, от Египет.
— Кому принадлежеше?
— На някой си Саид Абдаллах.
От изненада турчинът подскочи.
— Саид Абдаллах? И той ли е пленен като мен?
— Да, той и хората му.
— Колцина са те?
— Осемнайсет с него и кормчията.
Турчинът помълча минута-две. После попита тихо:
— Ти не ми ли каза веднъж, че не сте доволни от капитана и офицерите?
— Хм-м, да! Дяволски много служби и адски малко за ядене! Но ви го казвам само защото сте един толкова добър и нещастен господин.
— Чуй, синко, как те казват?
— Балдуин Шуберт.
— Имаш ли родители, братя и сестри?
— Само един брат, Томас, който е ковашки калфа.
— Искаш ли да станеш богат?
— Гръм и мълния, всеки ден, не ще и съмнение!
— Не можеш ли да докараш нещата дотам, че да поговоря веднъж тайно с този Саид Абдаллах?
— Не, не, няма да стане, защото ще си натреса деветоопашатата котка [82]. Лека нощ, господин паша.
Той се измуши гъвкаво през вратата и зарези кабината. Вън в тесния коридор спря замислено.
— Дали да не рискувам? Да, но първо трябва да се обърна към тоя Катомбо. Къде са го тикнали, знам, а всички мислят, че аз сега вече ще хъркам в койката си до следващата вахта. Томас толкова много ми е разправял за него, как невинен бил затворен от графа, който му отнел любимата, и как добрият майстор Брандауер станал негов приятел и му дал пари, за да може да забегне в чужбина. Би било великолепно, като си ида един ден вкъщи да мога да кажа на Томас и Брандауер: „Аз също го спасих!“ Мда-а, добре, ще отида при него!
Той се промъкна долу в трюма и пристъпи към едно отделено със здрави талпи помещение, което беше толкова ниско, че човек едва можеше да седи изправен. Почука.
— Катомбо, хер Катомбо!
— Кой е? — попита се отвътре.
— Познавате ли ковача Брандауер от Фюрстерберг?
— Естествено. Кой е вън?
— Спомняте ли си и Томас, дето беше тогава чирак при него и изговаряше „б“-то като „п“?
— Да.
— Аз съм неговият брат, Балдуин.
— Ти си братът на Томас? Какво правиш тук?
— Матрос съм.
— Закъде е предназначен „Игъл“?
— Беше определен за кръстосвач, но сега се връща в Англия, понеже плени важна личност.
— Кого?
— Малекпаша.
— Машаллах, Великия везир?
— Да. Заловихме го на един кораб, с който възнамерявал да отиде до Тенедос.
— А хората от екипажа?
— Също военнопленници.
— Къде?
— Отсреща в трюма.
— Къде са моите хора?
— Турците са приютени в бакбордния, а вашите в щирбордния трюм.
— Къде е Саид Абдаллах?
— При тях.
— А жена ми?
— Жена ви? Вие имате жена? А, да, забулената дама в каютата на графа!
— В каютата на графа? Машаллах, кой я е отвел там?
— Самият граф, той се задоволи със съседното помещение.
— Видял ли е лицето й?
— Не, зная го точно, понеже аз обслужвам и него, и нея. Тя е страшно сърцата и от приборите за ядене задържа един нож, с който се кани да се прободе, ако някой побутнел облеклото й.
— Ще й предадеш ли едно съобщение?
— Не искате ли сам да говорите с нея?
— Подиграваш ми се!
— И през ум не ми минава. Майстор Брандауер ви е спасил, а каквото той може, мога и аз. Аз ще ви освободя.
— Наистина ли? — възкликна се зад талпената стена.
— Да. Вие избягвате и аз офейквам заедно с вас, защото трябва да утоля тоя вечен глад.