— Защото в такъв случай имам нещо да ти доверя. Тук никой ли не ни подслушва?
— Тайна ли е това, което имаш да ми кажеш?
— Да. Аз съм ти приятел и бих желал днес да ти окажа една голяма услуга.
Катомбо изгледа надзирателя недоверчиво.
— Мой приятел? Откога претендираш да си такъв? Не си ли ни оскърбявал и преследвал най-много от всички?
— Теб не, а другите, който до един са притворни и коварни. Ти никога не си задигнал и едно дърво, не си посегнал на дивеч. Ей затова те харесвам и бих желал да ти го докажа.
— Да се отдалечим тогава на известно разстояние оттук!
Те закрачиха навътре в гората, додето стигнаха едно място, където можеха да бъдат сигурни, че няма да бъдат видени и чути. Тук циганинът спря.
— Сага говори!
— Известна ли ти е хижичката?
— Малката каменна къщичка на поляната, дето е все заключена? Каква е работата с нея?
— Откъм задната й страна има една пейка. На нея видях да седят вечерта на лунната светлина двамина души — мъж и девойка. Момичето беше Лилга, твоята годеница.
— А мъжът?
— Не можах да различа лицето му. Той седеше така, че бе извърнат от мен.
— Невъзможно! Та нали са седели един до друг и щом като си видял нейното лице, би трябвало да си различил и неговото. Ти значи не искаш да издадеш името му.
— И ако е така?
— Аз въпреки това ще го позная. Че оня човек идва при Лилга, зная и аз, ама нощем трябва да се откаже от нея. За тая работа аз ще имам грижата. Тя няма право да излиза от бивака!
— Тъпак! Не можеш ли да проумееш, че дъртата вещица подкрепя с всички сили тая любовна връзка, понеже ви носи голяма изгода? Колчем той дойде и тя те праща в града, тя ще вземе и своите предварителни мерки, та да не си в състояние да смутиш нощните срещи. Работата трябва да се подхване съвсем другояче.
— Как?
— Когато мъжът, когото не искам да назова, но не когото с удоволствие бих отиграл един номер, напускаше преди малко резервата, ми заповяда да покрия старата каменна пейка с мек воден мъх. Още до здрачаване работата трябва да е свършена.
— Значи той сигурно се кани довечера да дойде?
— Така предполагам. Ако по онова време ние сме в къщичката, ще можем да подслушваме двойката и да долавяме всяка дума, понеже точно над пейката се намира единственото прозоречно отверстие, което старата постройка има. Останалото бихме могли да уредим според обстоятелствата.
— Аз съм готов. Но кой държи ключа за къщичката?
— Той виси при лесничея и никой няма да забележи, ако го взема.
— Ще го направиш ли?
— Да, при условие че и ти участваш.
— За това не може да има никакво съмнение! Ами времето?
— Беше минало единайсет, когато видях двамата да седят един до друг. Значи някъде към десет часа ще е подходящото време за нас.
— Ще дойда. Къде ще се срещнем?
— Най-добре под големия бук, който се извисява срещу къщичката в края на гората.
— Добре!
Те се разделиха — ловният надзирател със съзнанието, че неговата жертва вече си е надянала примката, а Катомбо със сърце, в което си съжителстваха сломена любов, омраза и жажда за отмъщение.
Той не докосна хрускавото печено дивечово месо, около което бе насядала пируващата циганска шайка, когато достигна бивачното място, а се тръшнала мъха и си даде труда да изглежда спящ.
След известно време Каравей легна до него.
— Катомбо!
Повиканият не отговори.
— Хич не вярвай, че те мисля заспал! Болката не познава покой.
— Какво искаш?
— Да ти кажа, че винаги съм бил твой брат и най-добър приятел.
— Знам го, Каравей!
— Какво ще правиш?
— Аз ли? Какво трябва да направя? Бедният, презрян дзингаро срещу един могъщ граф? Нищо!
— Значи искаш да си отмъстиш не на него, а на Лилга?
— На нея? Никога! Аз я обичах.
— Не ме заблуждавай! Когато дойде, аз прочетох в очите ти, че в твоята душа живее едно твърдо решение. Погледът на приятеля е остър. Кажи какво възнамеряваш и аз ще те подкрепя с всичките си сили!
— Остави ме, Каравей! Ти си истински брат на Лилга, аз не бива да споделям с теб тайната си.
— Искаш да ни напуснеш?
— Не зная. Аз искам да съм свободен мъж, на когото ваджината не може да се меси в живота. Само че аз станах син на вашия народ и бих желал да си остана такъв, защото в моето сърце живее благодарност.
— Закълни се в Бование, ужасната, че няма да си тръгнеш от нас, без предварително да ми го кажеш!
— Заклевам се!
— Може би тогава и аз ще тръгна с теб. Хитаното не бива да има друга воля освен тая на своя важда и на своята ваджина. Но ако тия двамата жертват собствената си дъщеря, най-доброто и красиво дете на племето, което един ден самото ще стане ваджина, на някакъв си там развратник, то аз ще се възбунтувам срещу тяхната заповед и в случай че това не помогне, напускам племето. Светът е голям и широк. Хитаното няма родина и знае, че само чуждите краища му принадлежат.