Още същата нощ дошъл дядо Неумийко, та надникнал в градината. А като забелязал онези девет шатри, много се ядосал на всичко. Омразно му станало всичко, което наредил! Открай време гледал как се бели тънко платно на поляната, а ето и това все чудно му се виждало, все се колебаел, когато жените простирали някъде платно. А сега не би влязъл за нищо на света в шатрите, още повече в такива шатри — свилени, везани!
— Напразно изхабих деветте явора — ядосал се дядо Неумийко. — По-лесно бих пожупанил половината гора, отколкото да изнеса едно жупанче на роса.
Отишъл си дядото, и като си отишъл, повече не дошъл при жупанчетата. А понеже в първата нощ роса не оросила жупанчетата, главите им останали голи, лиси. Обаче в жупановия дворец не било тежко да си гологлав! Направили свилени калпаци на момчетата, за да не се виждат голите им глави. А децата взели да растат и избуяват, мало и голямо им се радвало в двореца. Само имало — да се не знае! — една черна душа, която не им се радвала.
II
Когато онези слуги с придворния донесли пънчетата, та ги настанили в люлките, останал тъничкият габър.
Взел придворният габъровото пънче и го хвърлил на стария дърводелец, който се намирал там заедно с другите хора.
— Ще ми направиш от него дръжка за брадвата — казал придворният. — Да не го смениш, стари нещастнико, ще го позная по червената сърцевина.
Когато дърводелецът стигнал до своята колиба и донесъл габъровото пънче, разказал на жена си какво станало в жупановия дворец. Бабата проумяла всичко, а като проумяла, наумила нещо. Нищо не казала, ами влязла в колибата, изнесла корито на месечината, постлала в него креватче от слама, сложила онова габърово пънче в коритото и почнала да го люлее. Люлее бабата, люлее и все гледа пънчето в коритото, докато в полунощ й се замъглили очите. Дремнала за миг бабата, а като се оборавила от съня, в коритото лежало момченце, мъничко като ръка, тъничко като пръчка.
Зачудила се бабата на чудото невиждано и изтичала до колибата, та извикала дърводелеца. Като отишли до коритото, момченцето проговорило:
— Не ме носи, бабо, в колибата. Остави ме на поляна, на месечина, да ми крепне косата като верижка, нощта да ми хлади ръце и краченца.
Не могли бабата и дърводелецът да се нагледат на момченцето и да се наслушат как той, такъв мъничък, така мъдро говори. Мило им било до немай-къде, струвало, им се, че сърцето им е оживяло. И го оставили, както момченцето пожелало, в коритото, на поляната и на месечината. Както онази нощ, така и всяка следваща бабата изнасяла коритото с детелината на поляната.
А дядо Неумийко всяка нощ идвал при момчето и по месечина, и на лют студ, и в тиха нощ, и на буря, и на вятър — все хортувал с момченцето. А пък бабата нарекла малкия Топорко, защото от онзи габър трябвало да стане дръжка за топор. И всичко щяло да бъде добре, ако дърводелецът нямал голяма грижа:
— Какво ще правя аз, сиромахът, сега с дръжката за топора?
Знаел дърводелецът, че придворният е избухлив и лош, а знаел и това, че такова габърче с червена сърцевина вече няма да може да намери.
Взели да растат жупанчетата в градината на двореца, а Топорко при бабата и дърводелеца. Само че имало голяма разлика в това как растат жупанчетата, а как Топорко.
Жупанчетата били едри и румени, толкова бързо растели, че още малко, щели да стигнат до пояса на баща си. А бабиният Топорко бил дребен, тънък и черен, но жилав, човек би рекъл: това е черно гвоздейче, три пъти ковано.
На жупана сърцето му трептяло от радост, но не знаел какво ще излезе от хубавите му синове, та издигнал около градината три разтега ограда, на децата да не им додява денем слънцето, а нощем да не може звяр или друга напаст да дойде при тях. А при дърводелеца нямало нито зид, нито шатра, ами пред прага му било росна ливада, а по-нататък започвал храсталак. Като нощувал Топорко на ливадата, около главата му нощем душели златка и лисица.
Жупанът подарил на синовете си девет коня и девет копия, събирал най-добрите юнаци да учат децата на копие и стрелба. Повикал още първите мъдрознайци да научат децата на древни книги. А Топорко като проходил, взел да броди из гори и дъбрави, взел да дири златки и лисици. Като заскитал сутрин, връщал се вечер. Затова бабата нарекла Топорко от обич още скиталец. Скиталецът Топорко ставал от ден на ден по-мъдър. Чудили се бабата и дърводелецът, чудило се селото и поселището откъде има в това дете толкова мъдрост като у старец. Не знаела нито бабата, нито дърводелецът, не знаело нито селото, нито поселището, че дядо Неумийко цяла нощ хортува с Топорко. А дядо Неумийковата мъдрост е точно такава, за каквато пита селото и поселището, от която живее гората и планината.