Като чул това придворният, цялото му лице се променило от яд, дето жупанът връща неговия кон, а поръчва девет врани коня. Добре знаел той за кого са враните коне, но като си поел малко дъх, запитал:
— За кого е белият кон и за кого враните коне?
Радостен бил жупанът и не виждал, че придворният позеленял от яд, а му отговорил:
— Личния бял кон за мене, жупана, а деветте врани кончета за деветте жупанчета.
На старейшината не може да се възразява. Стиснал зъби придворният и направил както му бил наредил жупанът. А като възседнали конете жупанът и синовете му и като отворили слугите вратите и като блеснал през равното поле напетият юнак с деветте юначета, мили боже, красота неземна, сякаш месецът бил извел съзвездията!
Разчуло се — иде жупанът със синовете си! Където минавали, се струпвало мало и голямо. Дотичали жени с дечица, излезли старци и мъже, струпали се старейшини и селяни. Викали жени и дечица, кланяли се на светлото посещение, сваляли шапки старейшини и селяни.
Гледал всичко това придворният, който бил останал в двореца на зида. Гледал и сърцето му се било превърнало в отрова, очите му били като две змии.
Отдавна се бил надявал придворният на голяма чест от бездетния жупан, а сега гледал как жупанът бил обкръжен от синовете, та блестели като златни зрънца около скъпоценен камък!
— Когато досега жупанът искаше да язди, аз играех с неговото конче. Когато нему се кланяха селяните, и на мен ми отдаваха почит. Като му целуваха полите, и до моята дреха се докосваха. А сега, докато слънцето се обърне три пъти, жупанчетата ще седят до коляното на баща си, те ще му нареждат масата, а скоро ще го съветват и на съветите. А за придворния никой няма пет пари да дава!
Кипнало сърцето на злосторника, ударил той градските врати така, че всички стени затреперали, оставил слугите да чакат жупана, а той отишъл до своя дворец.
— Кълна се, жупанчетата ще загинат! И то от тази моя ръка! — казал придворният на жена си. — Ако не днес, утре, ако не утре, кога да е.
Жена му никак не се учудила, защото и тя именно това искала, като говорела всеки ден на мъжа си: „Няма да станеш нищо повече от слуга, гълъбе мой!“, или: „Като млад прислужваше на един господар, на стари години ще прислужваш на деветима.“
И така придворният казал на жена си да му даде най-добрата секира. Донесла жена му секирата, а дръжката й била изгнила. Придворният се сетил за онова габърче при стария дърводелец.
— Виж ти — засмял се злосторникът, — не знае човек къде какво ще му послужи! Нека дървеното братче погуби живите братчета.
Придворният не знаел какво станало е габърчето.
Същия ден той отишъл при стария дърводелец. Дърводелецът и бабата седели на прага. Старецът се разтреперил, като видял да идва при него придворният, мрачен като облак.
— Ей, ленивецо, къде е моето габърче? Малко време ли мина, откакто ти го дадох? Да не си го развалил? — викнал придворният.
Тръпки полазили стареца. „Няма спасение“, помислил си той и станал, свалил си калпака, поклонил се пред придворния и понечил да му признае всичко.
Ала в същия миг бабата се промушила пред стареца, залисала придворния и рекла:
— Да си жив, господарю! Ето габърчето под покрива на колибата. Знаеш ли, кълна се в здравето ти, че трябваше добре да се изсуши дървото, нима искаш да имаш калпава дръжка? А до утре дръжката ще бъде издялана.
— Бабо, твоят език е по-бърз от ръцете на този старец, дето сякаш се е вкаменил и мълчи като ням. Но нека бъде така! До утре дръжката да е готова! Само да не ми сложиш друго дърво. Ще го позная, защото сърцевината му трябва да е червена.
Придворният си отишъл, а дърводелецът казал на бабата: „Загубени сме, жено!“ и се свили на прага да премислят своята беда.
В това време се стъмнило и скиталецът Топорко изникнал от храсталака.
Дърводелецът и жена му тозчас му разказали ядовете си. Кривнал Топорко калпачето си, сложил тънките си ръчици в джобовете на дрипавото си забунче, разкрачил крака и се замислил. Дълго мислил Топорко и отведнъж казал:
— Е, мили мои! Това никога не можем да го измислим сами. Вие чакайте тук, а аз ще отида да попитам за съвет онзи, който е по-мъдър от нас.
Топорко изчезнал в мрака, изгубил се през ливадите и храсталаците.
А дърводелецът и бабата седели тъжно и чакали. Доста почакали, вече се показал и месецът, и ето ти го Топорко си иде търчешком. Месечината била ясна, тревата висока, а дребничкият Топорко тичал по отъпканата пътека като мишка по бразда.
— Не се бойте, мои старци — казал Топорко, като стигнал до тях, — ето ми на мен съвет, а ето ви на вас габърче! Но като дялаш дръжката, добре пази сърцевината на габъра, ако съм ти мил.