После Топорко хвърлил в скута на бабата калпачето си: „Пази ми, бабо, калпачето, да имам за какво да се върна, като си изпълня задължението.“ След това се затичал две-три крачки по тревата, свил се, какъвто бил малък, тичешком и не щеш ли, преметнал се презглава в тревата точно пред старците. И както се преметнал, да видиш ти чудо, до краката на старците лежало онова габърово пънче, а от Топорко нямало ни следа.
Кому жалко, кому драго. Дърводелецът тозчас хванал брадвичката и почнал да дяла дръжка, а бабата, натъжена, ревнала да плаче, дето й изчезнал този немирник. Не знаела какво да прави от мъка и жалост, та почнала да прегръща и целува онова рошаво калпаче, което единствено й останало.
Още същата вечер дърводелецът издялал дръжката и на другия ден я занесъл на придворния. А придворният, като видял червеното сърце на дръжката, казал:
— Добре ме обслужи, старче, да ти е почтена брадата!
IV
Нощ била над жупанията, а придворният сложил секирата в пазвата си, ключовете от града в кемера си, та към жупановия град. У кого могат да бъдат ключовете, ако не у придворния? Защото главата на господаря се крепи на верността на слугата.
Жупановият град се белеел пред придворния като лебед на месечина, а черният дворец бил в полусянката на гората като гарван над плячка. Жупанчетата спели в градината на двореца и не подозирали кой се е наканил да им вземе главите през нощта.
Когато придворният бил вече близо до града, се сетил, че не изпробвал брадвата, а тя била с нова дръжка. Да не би за беда да е прикачена лошо. Отбил се той до някакъв дъб, който лежал повален, и замахнал със секирата да я провери. Щом замахнал, дръжката заиграла като живо същество. Заиграла, наклонила се и се измъкнала отвътре, та секирата улучила придворния право между очите. Причерняло пред очите на придворния, секирата му се изплъзнала, отделила се от дръжката, острието паднало на лявата ръка на придворния, с която бил хванал пъна, и му отсякла палеца.
Като го ударила секирата по челото, придворният се опънал възнак на тревата — нито нещо разбира, нито глас издава, ще речеш, мъртъв за опело. А онази дръжка като се измъкнала, два пъти се преметнала, а като се преметнала, превърнала се отново в момченце.
Лежал придворният, изпънал се като дъбов труп, а над него Топорко, жив и здрав, върти весело очите като младо коте на месечина.
Огледал се Топорко насам, натам, па се мушнал в градските зидове, при седмия камък, при малкото прозорче. Отмахнал камъка, влязъл през прозорчето и тръгнал бързо от шатра на шатра.
— Да бягаме, братя, ако ви е мил животът!
Събудили се жупанчетата и скочили на крака. Докато се облекат, докато препашат мечовете, в това време Топорко взел прахан и кремък, поставил огън под свилените шатри. Когато всичко било готово, той ги повел до прозорчето и тихо като прилепи минали през него. Ето ги на поляната пред града.
Тиха нощ, какво си дочакала! На ливадата изпод града девет жупанчета като девет люлякови клонки и десети босоногият Топорко. Ливадата била огряна от месечина, а сред нея имало прастара липа.
— Забодете мечовете около дънера на липата — казал Топорко на жупанчетата, — за да имате и вие нещо свое в дома си.
Жупанчетата веднага заболи мечовете в тревата около дънера на липата и ги прикрили да не се виждат.
Като свършили това, се огледали — а сега какво ще правят? Накъде да вървят? На коя страна?
Само Топорко повдигнал глава, та се загледал нанякъде в небето. Небето било ясно, по него имало звездички, един-единствен облак стоял над кулата.
Сложил Топорко длани на устата си, за да засили повече гърлото си, и викнал накъм онзи облак:
— Слез при нас, дядо Неумийко!
И не щеш ли! От висината взел да се спуска облакът, на него бил дядо Неумийко, наоколо му девет облачета като девет сиви гълъба и още десето малко кичурче мъгла като опашчица на мишка. Дядо Неумийко заповядал на децата, та Жупанчетата яхнали облаците, а Топорко — онова кичурче мъгла. Тупнал дядо Неумийко крак в росната трева, облакът го понесъл във висинето, а с него и онези девет облачета, а на тях деветте жупанчета, че пък и Топорко на кичурчето мъгла.
Когато били вече високо над града, жупанчетата се огледали вредом по небето и вредом по земята. Гледат, по цял свят е месечина, а далече пред тях имало една черна планина.
А как само ходел дядо Неумийко! Веднъж прекрачи, мине половината небе, дваж прекрачи, втората половина, а на третия път ето ти ги всички заедно на билото на онази планина.