Докато придворният се окопити малко и отвори очи, докато сънената стража от градските зидове вдигнала тревога, докато около града заечали крясъци и олелия, дядо Неумийко спрял навръх планината по месечина с дружината си. Свилените шатри пламтели пред двореца, една след друга падали в пепел, а Елена, знатната госпожа, минавала през пожарището и повдигала почернелите краища на шатрите, които се простирали през пепелта като опърлени соколови крила.
В това време дядо Неумийко стоял между децата на росния понор навръх планината. На светлата месечина златните долами блестели, лъскали очите на черния Топорко, а дрипавата дреха на дядо Неумийко се веела на нощния вятър.
Не било необичайно нито за дядо Неумийко, нито за Топорко, защото те били свикнали един с друг и със зелената гора. Но на жупанчетата им било необичайно с дядо Неумийко — дрехата му дрипава, а брадата невчесана! А още по-необичайно било за дядо Неумийко с жупанчетата, задето им трептяло сребро по калпаците и златни ресни по доламите.
Стояли жупанчетата бодри и прави, с бързо око и юнашки поглед и се загледали право в очите на дядо Неумийко. Намерил се той в чудо, че са му дошли такива юначета от свилените шатри!
— Момчетата са безупречни! Имат остро око и добро държане — мислел той. Но все пак не му се вярвало, че могат да чинят нещо момчета с посребрени шапки. С укорно око оценил изобилния накит на жупанчетата: „Голата глава калпак я покрива, а кой знае какво им е сърцето под златните долами“, питал се дядо Неумийко. Като помислил малко, така продумал на децата:
— При мен ще се учите, докато аз кажа. Трябва да научите седем мъдрости, за които никога не сте чували.
А Топорко погледнал дядото. Добре познавал нрава му и веднага нещо не му харесало на малчугана.
„Страх ме е, че няма да е на добро! Не одобрява дядото златните ресни и пискюллиите калпаци“ — помислил си Топорко.
V
Така и станало. Трудно заживели децата при дядо Неумийко. Дядото спял в пещера на твърд камък, а жупанчетата и Топорко трябвало да са около него, кой където си заеме място. При дядото никога нямало ни обед, ни вечеря, тъй както рано-рано подранявал гладен, така и учениците гладни си лягали да спят. Сутрин давал всекиму по шепичка лешници, а на себе си голяма шепа взимал и това им било храната за цял ден. Като изядели лешниците, дядото се спущал с тях из дола както той си знае, чак до онези далечни поляни, които били близо до града.
Там трябвало да се хващат за работа — греби вода в чепче, вдигай се с мъглата по тъмно, размахвай утринен хлад, та навсякъде наоколо да сложиш роса. А да видиш колко било голямо онова жупанство! Колко билки и растения имало в него, и всичко зависело от дядо Неумийко! Та не стига всичката работа, ами дядото пращал децата да отварят през облаците пътека, през която да изгрее слънцето над жупанството.
— Учете се, ученици, жупанчета! Тежка грижа, силно жупанство! — говорел дядо Неумийко и се усмихвал понякога.
Трудно било сутрин, а още по-трудно вечер. Сутрин да станеш, да събудиш първата птица в гнездото, а вечер да не лягаш, докато не си успокоил нещастната тревица. На всичко учел дядото своите ученици — и как да полетят с облака, и как да отседнат на планината. Пущал ги да ходят по голямата планина, пущал ги да кръстосват с облаците по мрак. Само едно не рачил да ги научи мъдрият дядо — не ги учел как се слиза от облака на земята и как могат да спрат на тревата.
Всичкото това щели да изпълнят, но дядо Неумийко имал и особен навик. Като слизал сутрин от планината, не вървял нито по пътека, нито по просека, а седял на мъглата и където мъглата намери за добре — или през гората, или през канарите. Затова дрехата му била дрипава, а брадата рошава. Та когато първата сутрин децата слизали с него през короните на дърветата, клоните отнесли калпаците на жупанчетата, останали те без коси, гологлави. А като слизали на другия ден през тръните с мъглата, тръните им закачили сините долами, останали жупанчетата по една ризка. Като минали на третия ден през канарите, от зъбер на зъбер, изгубили си лъскавите ботушки. А когато на четвъртата сутрин паднал и ситен дъждец и на жупанчетата им порасла коса до раменете, никой не би могъл да ги познае, че това са същите онези жупанчета, боси, гологлави, само по ризки, с коси до раменете. А жупанчетата, момчета от знатен род, нито се оплакват, нито хленчат. Не ги били научили да хленчат, нито подобава томува, който е от господарски род, да се оплаква. Оплели си те пояси от лико, опасали с тях ризките си и чакали да тръгнат на работа с Топорко.
Погледнал дядо Неумийко жупанчетата, огледал ги, после рекъл: