— Ето жупанът удари печата си на чувала и заповяда да ми дадеш най-бързия кон, за да отнеса още нощес чувала там, където ми е наредил той — казал Топорко на коняря.
А какво не можеш да направиш с жупановия печат?! Видял конярят знака на своя господар, повярвал на джуджето и му извел кон. Освен това сложил малкия на седлото и му подал чувала, та дори плеснал коня да е по-бърз. А Топорко полетял с коня и се хванал за гривата му, та летял като перце на вятъра към онази черна планина. И по пътя все пришпорвал коня, боял се горкият да не закъснее.
Тъкмо да излезе месечината, Топорко бил в подножието на планината. Скокнал от коня, тупнал с краче, нека върви, където му е воля, а Топорко забързал по пътеката в планината. Там намерил в лещака кошничките, напълнил ги с жупановите лешници, хвърлил онзи чувал и тъкмо месечината да изгрее, ето ти го скиталеца Топорко.
— Добър вечер, дядо! Ето ти лешници, каквито не помниш!
Дядо Неумийко го хванала зазъбица, като видял такива лешници, не могъл да чака до сутринта да ги опита, ами рекъл на децата:
— Хайде, ученици, нека и ние да вечеряме веднъж, да знаете кой ден сте научили първата мъдрост.
Седнали в кръг в понора да се облажат. Но Топорко научил жупанчетата:
— Хрускайте, но недейте да ядете, за да преварим утре гладна зора.
Взел дядото своите шест кошнички в скута си, а учениците седнали по двама до всяка кошничка, че като почнало едно хрускане, всички катерици се вдигнали в хралупите си. Вдигнали се и извели малките си на най-тънките букови клони да гледат с тях кой хрупа така сладко среднощ по месечина.
Учениците още не били довършили по двама своите, а дядо Неумийко вече довършил своите шест, такива му били, братко, на този дядо зъбите.
Наял се сладко дядото, засмял се хубаво и рекъл на Топорко:
— Чиниш, момче, скиталче Топорко! Откакто се знам, не съм намирал такива лешници в гората!
VII
Излъгали лешниците дядото. Понеже не го морял глад, така му се доспало преди зори, сякаш е полунощ. Спял си дядото, както се спи в полунощ, а зората само що не е зазорила. А учениците гладни, събудили се преди да зори, станали тихо и излезли от пещерата на поляната.
Утрото било бяло като гълъбово крило, над поляната минавали меки мъгли, сякаш са белоруни овце. Не се маяли жупанчетата и Топорко, ами всеки си хванал по овчица — възседнал всеки своята овчица-мъглица, оттласнали се от планината, и както ги бил научил дядото, засвирили за добър вятър, да им държи повода накуп и да ги върже един за друг. Духнал добър вятър от другия склон и понесъл децата през горската поляна.
Плавали те, мили брате, плавали! И нямало по-хубав миг от този, като стигнали над равнината и заплавали над малката полянка.
А на полянката, на най-високия клен, чакала бабата още от тъмни зори. Чакала тя зората, както измръзналият слънце — дето чакала зората нищо, но чакала рошавия Топорко! И тъкмо от онази височина измерила клена и взела да си мисли: „Какво ли ме чака мене, старата, на тази височина!“
И току видяла в далечината — един облак плувал на десет дяла. Румената зора била нажежила целия облак, на него се руменеели десет дечица, като че са ягоди нанизани. Бабата забравила всичко, което се канела да мисли, и добре, че не скочила от преголяма радост от клена!
Облакът вървял право към бабата и когато вече закачил клена, бабата протегнала онзи калпак, колкото й позволявала ръката. Хванал се пъргавият Топорко за калпачето, десетте облачета се дръпнали назад като един, назад, пък после с вятъра понечили да се дръпнат напред. Но бабата държала здраво, още по-здраво държал Топорко, а най-здраво държало калпачето между тях. Час или два се мъчила бабата с облака, но сърцето на бабата не се предавало. Дърпала тя към себе си колкото имала сила. Като че отведнъж чудо надделяло на облака, полетял той долу към тревата и повлякъл след себе си и калпака, и бабата. Докато удариш длан в длан, пляс, бабата седяла на зелената трева, а около нея десетте деца. Така пада зрелият кестен от стъблото и разсипва наоколо таралежчета.
Когато те слезли, изпод тях се измъкнали облачетата и полетели празни във висинето като пух, щом духнеш след него.
Доста твърдо седнала бабата на коравата поляна, както и дечицата. Но като постигнали това, което сърцето им искало, сторило им се, че никога не са сядали по-меко! От умиление не знаели кой кого по-напред да прегърне — дали Топорко бабата, или бабата Топорко, или жупанчетата един друг, защото наяве им се показал жупановият град! Нека да бил далеко, но били на една равнина с него!