Не отговорих. Чувствах се твърде нещастна.
— Мисля, че трябва да помислиш за ново имплантиране.
— Кати, ти току-що каза, че тя би смазала някоя друга душа. Не знам дали да го вярвам… Вероятно просто се опитваш да си вършиш работата и да ме успокоиш. Обаче ако е толкова силна, няма да бъде честно да я прехвърля на някой друг, защото не мога да я покоря. Кого ще изберете да я поеме?
— Не го казах, за да те успокоя, скъпа.
— Тогава за какво…
— Не мисля, че ще бъде решено този домакин да бъде използван отново.
— О!
Тръпки на ужас полазиха гърба ми. И не само аз се стреснах от подобна идея. Тя веднага ме отврати. Не обичах да бягам. По време на дългите обиколки около слънцата на моята последна планета — светът на Виждащите водорасли, както бяха известни тук, бях чакала. Въпреки, че дълготрайността на моето пребиваване там започна да намалява доста преди очакванията ми и въпреки, че животът на Виждащите водорасли би се измервал с векове на тази планета, аз не се измъкнах, когато животът на моя домакин свърши. Подобно нещо би било безсмислено, погрешно и неблагодарно. То щеше да бъде подигравка със самата същност на това, което представлявахме като души. Ние превръщахме нашите светове в по-добри места за живеене, това беше абсолютно задължително. В противен случай нямаше да ги заслужаваме.
Обаче не бяхме прахосници. Наистина правехме онова, което завладявахме, по-добро, по-спокойно и по-красиво. А хората бяха грубияни и неуправляеми. Толкова често се избиваха помежду си, че убийството беше станало приемлива част от живота им. Различните мъчения, които бяха измислили през няколкото хилядолетия от съществуването си, ми идваха твърде много. Не можех да понеса дори сухата официална статистика. Войните бяха бушували почти на всички континенти. Убийството е било насърчавано, нареждано и се е прилагало с ужасяваща ефикасност. Тези, които са живели в мирни страни, са обръщали гръб, когато другите същества от техния вид са умирали от глад на прага им. Не е имало никаква равнопоставеност при разпределението на богатите ресурси на планетата. Още по-отвратителното е, че техните издънки — следващото поколение, което тези от моя вид почти боготворяха заради обещанията им — твърде често ставаха жертва на чудовищни престъпления. И то не само от ръцете на чужденци, но от ръцете на настойниците, на които са били поверени. Дори огромната сфера на планетата е била изложена на опасност заради техните грешки — плод на алчност и безхаберие. Никой не би могъл да сравнява онова, което е било преди с това, което е сега, без да признае, че Земята е по-добро място за живеене благодарение на нас.
Вие избихте един цял вид и се тупате по гърба за това.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
Мога да накарам да те унищожат, припомних й аз.
Давай. Убий ме официално.
Блъфирах, но същото правеше и Мелани.
О, тя си мисли, че иска да умре. В края на краищата сама се беше хвърлила в асансьорната шахта. Но това беше в момент на паника и отчаяние. Да се обмисля спокойно подобна възможност, докато се седи в удобен стол, е нещо съвсем различно. Усещах адреналина — адреналина, покачил се от страха — да преминава през крайниците ми, докато премислях възможността да се прехвърля в някое по-податливо тяло.
Би било хубаво да съм отново сама с мислите си. Този свят беше много приятен по голям брой нови начини и би било чудесно да мога да им се насладя, без да бъда разсейвана от някакво гневно, прогонено нищожество, което трябваше да бъде по-благоразумно, вместо да продължава нежелано да се мотае по този начин.
Мелани се гърчеше, фигуративно казано, в някакво кътче на главата ми, докато се опитвах да мисля рационално. Може би трябва да се откажа…
Самите думи ме накараха да изтръпна. Аз, Скитницата, да се предам? Да напусна? Да призная провала и да опитам отново с някой слаб, безгръбначен домакин, който няма да ми създава никакви неприятности?
Поклатих глава. Самата мисъл ми беше непоносима.
А и това… беше моето тяло. Бях свикнала с него. Харесваше ми начинът, по който мускулите се движеха над костите, извивката на ставите и опъването на сухожилията. Познавах отражението си в огледалото. Загорялата от слънцето кожа, изпъкналите скули на лицето, късата, мека като коприна, червеникавокафява коса, мътното зеленикавокафяво на очите ми — това бях аз.
Аз се желаех. Нямаше да позволя да унищожат това, което беше мое.