Не се помръднах, докато вникна по-добре в това, което ми каза. Изглежда не забеляза, че замръзнах на мястото си.
— Може би ще намерят любимия на Мелани и тогава вие можете да бъдете заедно. Ако чувствата му са така пламенни, колкото нейните, новата душа може да бъде по-податлива.
— Не! — Не бях сигурна кой извика. Може да бях и аз. Бях не по-малко ужасена.
Скочих разтреперана на крака. Сълзите, които преди така лесно бяха потекли от очите ми, сега ги нямаше, а ръцете ми бяха свити в юмруци.
— Скитнице?
Но аз се обърнах и се затичах към вратата, борейки се с думите, които устата ми не можеше да произнесе. Думи, които не би могло да са мои, защото нямаха смисъл, освен ако не са нейни, но ги чувствах като мои. Не можеха да са мои. Не можеха да бъдат изречени.
Това означава да бъде убит! Това означава той да престане да съществува! Не искам някой друг. Искам Джаред, а не някой чужденец в тялото му! То няма да означава нищо без него.
Чух Кати да вика след мен името ми, когато изскочих на улицата. Не живеех далеч от кабинета на Утешителката, но не можах да се ориентирам в тъмното. Изминах две пресечки преди да разбера, че тичам в грешната посока.
Хората ме гледаха. Не бях облечена спортно и не тичах за здраве. Бягах от нещо. Обаче никой не ми попречи. Любезно извръщаха очи. Сигурно се сещаха, че съм нова в този домакин и се държа така, както би се държало едно дете.
Престанах да тичам и завих на север с намерение да заобиколя, за да не минавам отново покрай кабинета на Кати.
Ходът ми беше малко по-бавен от бягане. Чувах как краката ми трополят прекалено бързо по тротоара, като че ли се опитват да подражават на такта на една забавна песен. Пляс, пляс, пляс по бетона. Не, не беше като ударите на барабан, а много по-гневно. Като някакво насилие. Прас, прас, прас. Като че ли някой удря някого. Спрях под светлината на един стълб и се хванах за него. Гадеше ми се и ми се виеше свят. Да, определено щях да повърна.
— Скитнице, това ти ли си? Да не би да си болна?
Беше ми невъзможно да се сетя кой е смътно познатият глас. Обаче това влошаваше нещата още повече, като знаех, че ме гледат, докато се наведох към храстите и спонтанно изхвърлих последното си ядене.
— Кой е Лечителят ти тук? — попита гласът. Идваше като че ли много отдалеч през шума в ушите ми. Една ръка докосна превития ми гръб. — Имаш ли нужда от линейка?
Изкашлях се два пъти и поклатих глава. Бях сигурна, че премина, стомахът ми беше празен.
— Не съм болна — казах и се изправих, като се хванах за стълба. Огледах се, за да видя кой беше станал свидетел на позора ми.
Търсачката от Чикаго държеше мобилния си телефон в ръка, мъчейки се да реши на кои власти да се обади. Изгледах я продължително, а после пак се наведох над храста. С празен стомах или не, тя беше последният човек, когото исках да видя точно сега.
Но докато стомахът ми напразно се напъваше, разбрах, че за присъствието й има причина.
О, не! О, не, не, не, не, не!
— Защо? — Прошепнах едва чуто, останала почти без глас от повръщането и обзелата ме паника. — Защо си тук? Какво се е случило? — Твърде обезпокоителните думи на Утешителката проехтяха в главата ми.
Загледах се в продължение на две секунди в ръцете, сграбчили яката на черния костюм на Търсачката, преди да осъзная, че са моите.
— Престани! — каза рязко тя, а лицето й придоби гневно изражение. Гласът й беше рязък.
Аз я раздрусвах. Разтворих ръце и закрих лицето си с тях.
— Извинявай! — казах, едва поемайки си дъх. — Съжалявам, не знам какво правя.
Търсачката ме изгледа намръщена и приглади яката на дрехата си.
— Не се чувстваш добре и предполагам, че те стреснах.
— Не очаквах да те видя — прошепнах аз. — Защо си тук?
— Хайде да те закараме до някое лечебно заведение преди да поговорим. Ако имаш грип, трябва да бъде излекуван. Няма смисъл да изтощава тялото ти.
— Нямам грип и не съм болна.
— Да не си яла развалена храна? Трябва да съобщиш откъде си я взела.
Настоятелността й беше много досадна.
— И развалена храна не съм яла. Здрава съм.
— Защо не отидеш да те прегледа някой Лечител? Едно бързо сканиране — трябва да се грижиш за домакина си. Това е безотговорно. Особено пък след като здравеопазването е толкова леснодостъпно и ефикасно.