— Всеки свят е уникален по своему. Ако не си живял в него, не е възможно да разбереш напълно…
— Но ти никога не си живяла в Огнения свят — прекъсна ме той. — Би трябвало да се чувстваш по същия начин… Освен ако си имала други причини да прескочиш тази планета? Била си почти навсякъде другаде.
— Може би един ден ще имаш възможност да се увериш, че изборът на планета е нещо много лично — казах аз с тон, който категорично слагаше край на дискусията.
Защо не им го кажеш? Ти наистина считаш това за варварско, жестоко и погрешно. Което е твърде смешно, ако питаш мен… въпреки че никога не го правиш. Какъв е проблемът? Срамуваш ли се, че си съгласна с Робърт? Защото той е по човек от останалите?
Откакто беше намерила отново гласа си, Мелани беше станала направо непоносима. Как можех да се съсредоточа върху работата си, след като през цялото време в главата ми звучаха изказваните от нея мнения?
На седалката зад Робърт се раздвижи една тъмна сянка.
Търсачката, облечена както обикновено в черно, се наведе напред, заинтригувана за пръв път от темата на дискусията. Потиснах желанието да я изгледам намръщено. Не исках Робърт, който и без това вече се чувстваше неловко, да изтълкува погрешно изражението ми като предназначено за него. Мелани недоволно изсумтя. Искаше да не потискам обзелото ме желание.
Това, че Търсачката ни следваше на всяка крачка, беше научило Мелани на някои неща. Преди си мислеше, че не би могла да мрази нещо или някого повече, отколкото мен.
— Часът почти свърши — обявих с облекчение аз. — Приятно ми е да ви съобщя, че следващия вторник ще имаме за гост един лектор, който ще бъде в състояние да компенсира невежеството ми по тази тема. Нежен Пламък, едно скорошно допълнение към нашата планета, ще бъде тук, за да ни разкаже личните си впечатления от заселването на Огнения свят. Знам, че ще бъдете така учтиви, както сте към мен, и ще се отнасяте към него с уважение, въпреки много младата възраст на неговия домакин. Благодаря ви за вниманието.
Класът бавно се изниза навън, като някои от студентите използваха тази минута да побъбрят помежду си, докато си събираха нещата. Мина ми през ум това, което ми беше казала Кати за приятелствата, но не изпитах желание да се присъединя към никого. Бяха ми чужди.
Така ли се чувствах наистина? Дали така се чувстваше Мелани? Беше трудно да се каже. Може би бях необщителна по природа. Предположих, че личната ми история потвърждава тази теория. Никога не бях се привързвала толкова силно, че да се задържа повече от един живот на някоя планета.
Забелязах, че Робърт и Обърнат към Слънцето продължават да се бавят в класната стая и да разговарят оживено. Можех да отгатна каква е темата на разговора.
— Историите за Огнения свят създават напрегната обстановка.
Извърнах се леко по посока на гласа. До мен стоеше Търсачката. Обикновено жената съобщаваше за приближаването си с бързото тракане на токчетата на обувките. Погледнах надолу и видях, че за пръв път беше обула маратонки… разбира се, черни.
— Силна реакция от някои от класа.
— Да.
Тя продължи да ме гледа изпитателно, като че ли очакваше да кажа още нещо. Събрах бележките си и се обърнах да ги сложа в чантата.
— Ти също реагира.
Поставих внимателно листата в чантата, без да се обръщам.
— Учудих се защо не отговори на въпроса.
Настъпи мълчание, докато тя чакаше да й отговоря. Продължавах да мълча.
— И така… защо не отговори на въпроса?
Извърнах се, без да скривам нетърпението, изписано на лицето ми.
— Защото нямаше отношение към урока, защото Робърт трябва да се научи да бъде по-възпитан и защото това не влиза в работите на никой друг.
Преметнах чантата си през рамо и се отправих към вратата. Тя продължи да върви редом с мен, полагайки усилия да не изостава от по-дългите ми крака. Продължихме да вървим в мълчание по коридора. Едва когато излязохме навън, където следобедното слънце огряваше многобройните прашинки в соления въздух, тя заговори отново: