— Какво искаш? — прошепна със задавен глас той. — Бих ти дал всичко.
— Погрижи се за семейството ми. Не позволявай на другите да ги убият.
— Разбира се, че ще се погрижа за тях — каза той, без да обръща повече внимание на молбата ми. — Аз имам предвид теб. Какво бих могъл да ти дам?
— Не мога да взема нищо със себе си, Джаред.
— Дори и спомен ли, Скит? Какво искаш?
Избърсах сълзите със свободната си ръка, но те бяха заменени от други, така че нямаше значение. Не, не можех да взема дори и спомен.
— Какво мога да ти дам, Скит? — настоя той.
Поех дълбоко въздух и се опитах да говоря, без гласът ми да трепери:
— Излъжи ме, Джаред. Кажи ми, че искаш да остана.
Този път нямаше колебание. Ръцете му ме прегърнаха в тъмното и той ме притисна до гърдите си. Докосна с устни челото ми и аз почувствах дъхът му да раздвижва косата ми, когато заговори.
Мелани беше затаила дъх в главата ми. Опитваше се отново да се зарови някъде, да ми даде свободата за тези последни минути. Може би се страхуваше да слуша тези лъжи. Не искаше да й остане този спомен, когато вече ме няма.
— Остани тук, Скит. С нас. С мен. Не искам да си отидеш. Моля те. Не мога да си представя, че няма да те има. Не мога да си го представя. Не знам как да… как да… — Гласът му секна. Беше много добър лъжец. И трябва да беше много, ама много сигурен в мен, за да каже тези неща.
За момент отпуснах глава на гърдите му, но усетих, че времето продължава да лети. Време е. Време е.
— Благодаря ти — прошепнах аз и се опитах да се освободя.
Ръцете му ме стиснаха още по-здраво.
— Не съм свършил.
Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Той скъси разстоянието и дори тук, на ръба на моя последен дъх на тази планета, аз не можах да не откликна. Бензин и открит пламък — отново експлодирахме.
Обаче не беше същото. Почувствах го. Това беше за мен. Повтаряше задъхан моето име, когато държеше това тяло, и мислеше за моето тяло, мислеше за него като за мен. Можех да почувствам разликата. За момент бяхме само ние, само Скитницата и Джаред, и двамата изгаряхме.
Никой не беше лъгал така добре, както Джаред лъжеше с тялото си в последните ми минути и аз му бях благодарна за това. Не можех да взема този спомен с мен, защото не отивах никъде, но той намали част от болката, че си отивам. Можех да повярвам на лъжата. Можех да повярвам, че ще му липсвам толкова много, че това донякъде щеше да помрачи радостта му. Не трябваше да искам това, но ми беше приятно да вярвам, че е така.
Не можех да не обръщам внимание на времето. Секундите отлитаха като при обратно броене. Дори и в този огън продължавах да ги чувствам как ме теглят, дърпат ме към дъното на коридора. Отдалечаваха ме от този пожар и от тези чувства.
Успях да отдръпна устните си от неговите. Дишахме тежко в мрака, а дъхът ни изгаряше лицата ни.
— Благодаря ти — казах отново аз.
— Почакай…
— Не мога. Не мога… да издържам повече. Разбираш ли?
— Добре — прошепна той.
— Искам само още едно нещо. Остави ме да направя това сама. Моля те?
— Ако… ако си сигурна, че това е желанието ти… — Той не довърши, не беше сигурен.
— Това искам, Джаред.
— Тогава ще остана тук — каза с дрезгав глас той.
— Ще изпратя доктора да те доведе, когато всичко приключи.
Ръцете му продължаваха да ме държат.
— Знаеш, че Иън ще се опита да ме убие, че съм ти позволил да направиш това! Може би ще трябва да го оставя да го направи. И Джейми. Той никога няма да прости и на двама ни.
— Не мога да мисля в момента за тях. Моля те. Пусни ме.
Бавно, с явно нежелание, което сгря част от студената празнота в центъра на тялото ми, Джаред отдръпна ръцете си.
— Обичам те, Скит.
Аз въздъхнах.
— Благодаря, Джаред. Знаеш колко много те обичам. С цялото си сърце.
Сърце и душа. Във всеки случай не беше едно и също. Твърде дълго се чувствах разделена. Време беше отново да направя нещо цялостно, да направя една личност. Дори и ако това щеше да изключи мен.
Напиращите секунди ме теглеха към края. Стана студено, след като той престана да ме държи. С всяка крачка, която ме отдалечаваше от него, ставаше все по-студено. Просто си въобразявах, разбира се. Тук все още беше лято. За мен тук винаги ще е лято.
— Какво става тук, когато вали, Джаред? — прошепнах. — Къде спят хората?
Забави за миг отговора си и аз усетих по гласа му, че плаче: