Очаквах, че той ще се чувства несигурен — в подобни моменти всички бяхме такива. Ако това беше трудно за мен, една душа, свикнала на такива промени, колко трудно ще е за човеците?
Стараех се да загърбя и последните останки от ревността и смущаващото ехо от любовта, които все още изпитвах към Джаред. Те не ми бяха нужни и не ги исках. Но понякога се улавях, че гледам Джаред и се чувствах объркана. Бях виждала ръката на Мелани да докосва ръката на Иън и след това да се отдръпва, като че ли изведнъж си беше спомнила коя е тя. Дори Джаред, който имаше най-малко основания да се чувства несигурен, от време на време се взираше в мен, когато срещаше смутения ми поглед. Ами Иън… Естествено, за него би трябвало да е най-трудно. Разбирах това.
Бяхме заедно почти толкова често, колкото Кайл и Съни. Иън непрекъснато докосваше лицето и косата ми, винаги ме държеше за ръце. Но кой не реагираше по този начин, когато видеше това тяло? Защо не ме целуна отново така, както в онзи първи ден?
Може би той никога нямаше да може да ме обича в него, въпреки че всички останали тук го харесваха така много.
Това безпокойство ми тежеше на сърцето в нощта, в която Иън пренесе кушетката ми, защото беше твърде тежка за мен, в голямата тъмна зала за игри.
За пръв път от повече от шест месеца валеше. Имаше и смехове, и оплаквания, когато хората изтърсваха влажните си постелки и подреждаха местата си за спане. Видях Шарън с доктора и се усмихнах.
— Ела тук, Скит — викна ми Джейми и ми махна с ръка да отида до мястото, където току-що беше поставил дюшека си до този на Иън. — Сега има място и за трима ни.
Джейми единствен се отнасяше с мен точно по същия начин, както преди. Той също ми помагаше заради крехката ми физика, но никога не изглеждаше изненадан, когато ме виждаше да влизам в някоя стая, и не се стряскаше, когато от тези устни заговореше Скитницата.
— Всъщност тази кушетка не ти е нужна, Скит! Обзалагам се, че можем да се сместим всички на дюшеците, ако ги съединим. Джейми се засмя, когато избута с крак дюшеците един до друг, без да чака съгласието ни. — Ти не заемаш много място.
Взе кушетката от Иън и я остави настрани. После се изтегна в самия край на най-далечния дюшек и ни обърна гръб.
— О, Иън — рече той, без да се обръща, — говорих с Бранд и Арън и мисля да се преместя при тях. Е, аз съм много уморен. Лека нощ, момчета.
Загледах се продължително в неподвижното тяло на Джейми. Иън също не мърдаше. Въпреки че нямаше как да не се е паникьосал и той. Дали мислеше как да излезе от положението?
— Гасете лампите — изръмжа Джеб от другия край на залата. — Затваряйте си всички човките, за да мога да подремна.
Хората се засмяха, но както винаги приеха на сериозно думите му. Една по една четирите лампи угаснаха и стаята се изпълни с мрак.
Ръката на Иън намери моята. Беше топла. Забеляза ли колко студена и потна е кожата ми? Застана на колене върху дюшека и нежно ме придърпа към себе си. Аз го последвах и легнах на ръба между двата дюшека. Той продължи да държи ръката ми.
— Така добре ли е? — прошепна Иън. Около нас разговаряха шепнешком и други, но заради монотонното клокочене на серния поток не се разбираше какво си казват.
— Да, благодаря ти — отвърнах аз.
Джейми се претърколи върху дюшека и се блъсна в мен.
— Ох, извинявай, Скит — промърмори той и го чух да се прозява. Моментално се отдръпнах, за да не му преча. Иън беше по-близо, отколкото предполагах. Ахнах едва чуто, когато се блъснах в него, а после се опитах да му направя малко място. Ръката му изведнъж ме обгърна и ме задържа плътно към тялото му.
Почувствах се много странно. Това, че ръката на Иън ме държеше не съвсем платонично, ми напомни за първата ми среща с „Без болка“. Като че ли, без да го съзнавам, изпитвах болка и докосването му я беше премахнало изведнъж.
Това чувство прогони срамежливостта ми. Обърнах се така, че да съм с лице към него, и той ме притисна още по-силно.
— Така добре ли е? — повтори шепнешком въпроса си. После ме целуна по челото.
— Много по-добре.
Няколко минути мълчахме. Повечето разговори бяха стихнали. Той се наведе така, че устните му допряха ухото ми и прошепна още по-тихо:
— Скит, мислиш ли…? — не се доизказа.
— Да?
— Е, сега като че ли цялото място остана само за мен. Не е редно.
— Не. За теб мястото не е достатъчно.
— Не искам да е само за мен. Но…