— Мислиш ли, че ще се установиш някога, Скитнице? Може би на тази планета? Изглежда, че ти допадат техните… чувства.
Настръхнах от обидата, съдържаща се в тона й. Дори не бях сигурна на какво се дължеше желанието й да ме обиди, но то беше съвсем очевидно.
Мелани недоволна се размърда.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Кажи ми нещо, Скитнице. Съжаляваш ли ги?
— Кого? — попитах с безразличие аз. — Ходещите цветя ли?
— Не, хората.
Спрях и тя също спря. Бяхме само на няколко пресечки от апартамента ми и вървях бързо с надеждата да се отърва от нея, макар че беше много по-вероятно тя да се самопокани. Обаче въпросът й ме свари неподготвена.
— Хората ли?
— Да. Съжаляваш ли ги?
— А ти не ги ли съжаляваш?
— Не. Те бяха твърде брутална раса. Имали са късмет, че са оцелели толкова дълго заедно.
— Не всички са били лоши.
— При тях това е генетично предопределено. Бруталността е част от природата на техния вид. Но изглежда, че ти ги съжаляваш.
— Загубили са много, не мислиш ли? — казах аз и посочих с ръка наоколо.
Стояхме в подобно на парк пространство между две покрити с бръшлян общежития. Тъмнозеленото на бръшляна беше приятно за окото, особено в контраст с избелялото червено на старите тухли. Въздухът беше приятно топъл, златист от слънчевите лъчи, а миризмата на океана придаваше солен привкус на сладкия аромат на цветята около храстите. Бризът галеше откритата кожа на ръцете ми. В другите си животи не бих могла да изпитам нещо толкова блестящо.
— Няма ли да ти е жал за тези, на които то е отнето?
Лицето й остана спокойно и безизразно. Бях направила опит да я направя съпричастна, да я накарам да погледне нещата от по-друг ъгъл.
— В кои други светове си живяла?
Тя се поколеба, а после скръсти ръце.
— В никои. Живяла съм само на Земята.
Това ме изненада. Тя беше не по-малко дете от Робърт.
— Само на една планета? И си избрала да бъдеш Търсач в първия си живот?
Тя кимна веднъж и не повдигна повече брадичката си.
— Е добре, това си е твоя работа. — Тръгнах по-бързо. Може би след като бях показала, че не искам да се меся в личния й живот, тя щеше да ми отговори със същото.
— Говорих с Утешителката ти.
Може би напразно се надяваш — промърмори, като че ли на себе си Мелани.
— Какво? — попитах изненадана аз.
— Доколкото разбирам, имаш доста проблеми извън опитите да получиш достъп до нужната ми информация. Мислила ли си върху възможността да опиташ в някои друг, по-сговорчив домакин? Тя ти предложи подобно решение, нали?
— Кати не би ти казала нищо.
На лицето на Търсачката се изписа доволство.
— Не беше нужно тя да ми отговаря. Много ме бива да чета по израженията на хората. Мога да кажа, когато въпросите ми попадат в целта.
— Как се осмеляваш? Отношенията между една душа и нейния Утешител…
— … са неприкосновени, така е. Знам теорията. Обаче в твоя случай общоприетите начини на разследване, като че ли не дават резултат. Трябва да бъда по-находчива.
— Мислиш, че крия нещо от теб, така ли? — попитах твърде ядосана, за да прикрия отвращението в гласа си. — Мислиш, че съм споделила това с моята Утешителка?
Гневът ми не я впечатли. Може би като се има предвид странния й характер, беше свикнала с подобни реакции.
— Не, мисля, че ми казваш каквото знаеш… Но не считам, че търсиш така упорито, както би могла. Виждала съм го и преди. Започваш да съчувстваш на домакина си. Несъзнателно позволяваш на паметта й да насочва желанията ти. Вероятно на този етап ще е вече твърде късно, но мисля, че за теб ще е по-добре да се преместиш и може би някой друг ще има по-голям късмет с нея.
— Ха! — извиках аз. — Мелани ще ги изяде живи!
Лицето на Търсачката направо се вцепени. Независимо какво си мислеше, че е успяла да разбере от Кати, нямаше никаква представа за това. Предполагаше, че влиянието на Мелани идва от паметта, че е несъзнателно.
— Намирам за много интересно, че говориш за нея в сегашно време.
Не обърнах внимание на думите й и се опитах да се престоря, че не съм се изпуснала.
— Грешиш, ако си мислиш, че някой друг би имал по-голям късмет да проникне в тайните и.
— Има само един начин да се разбере.
— Имаш ли някого предвид? — попитах с разтреперан от ненавист глас.
Тя се усмихна.