— Това е Бърнс. Сега е с нас, така че недейте да побеснявате. Той е най-добрият ми приятел — спасявал е стотици пъти живота ми. Той е част от нашето семейство и ние не се отнасяме добре с хора, които се опитват да го убият.
Една от жените бавно изтегли пистолета си и го насочи към групата.
Червенокосият заговори за пръв път с тих, явно теноров глас:
— Не, всичко е наред, Нейт. Виж! И те си имат такъв. — Той посочи към мен и Иън настръхна. — Изглежда не съм единственият, който е станал местен.
Бърнс ми се усмихна и прекоси празното пространство, т.е. ничията територия между двете племена, с протегната към мен ръка. Аз излязох иззад Иън, без да обръщам внимание на предупреждението му. Изведнъж се почувствах уверена и спокойна. Хареса ми как го каза Бърнс. Станал местен. Той спря пред мен, свали надолу ръката си, за да компенсира разликата във височините ни. Поех ръката му — беше твърда и мазолеста до нежната кожа на моята — и я разтърсих.
— Бърнс Живите Цветя — представи се той.
Очите ми се разшириха, когато чух името. Огненият Свят! Колко неочаквано.
— Скитницата — казах му аз.
— Изключително много… се радвам да се запозная с теб, Скитнице. Мислех, че съм единственият.
— Не съвсем — казах аз и си помислих за Съни в пещерите.
Може би не бяхме такава рядкост, за каквато се мислехме. Той повдигна заинтригуван вежда, чувайки отговора ми.
— Така ли? — възкликна Бърнс. — Е, тогава може би има някаква надежда за тази планета, в края на краищата.
— Това е един странен свят — промълвих аз, повече на себе си, отколкото на другата местна душа.
— Най-странният — съгласи се той.