— Получих разрешение да опитам. Няма да отнеме много време. Ще запазят домакина ти за мен.
Трябваше да поема дълбоко въздух, треперех, а Мелани изпитваше такава омраза, че не можеше да се опише с думи. Идеята Търсачката да влезе в мен, дори и след като знаех, че аз няма да бъда там, ми беше толкова противна, че усетих как започна да ми се повдига като предишната седмица.
— За твоето разследване никак не е добре, че не съм скокла.
Търсачката присви очи.
— Е, да, това наистина бави твърде много изпълнението на тази задача. Никога не съм се интересувала много от история, но изглежда, че сега съм на път да изкарам цял курс.
— Ти току-що каза, че може би е твърде късно да се измъкне нещо повече от паметта й — припомних й аз, като се мъчех да запазя гласа си спокоен. — Защо не се върнеш там, откъдето си дошла?
Тя сви рамене и презрително се усмихна.
— Сигурна съм, че е твърде късно… за доброволна информация. Но ако не съдействаш, тя все още може просто да ме отведе при тях.
— Да те отведе?
— Когато тя установи пълен контрол, ти ще станеш като онзи слабак, който някога се е наричал Препускаща песен, а сега Кевин. Помниш ли го? Онзи, който нападна Лечителя?
Гледах я с широко отворени очи, ноздрите ми пламнаха.
— Да, може би е просто въпрос на време. Утешителката не ти ли е казала какво показва статистиката? Е, дори и да го е сторила, тя не разполага с най-последните данни, с които разполагаме ние. Показват, че шансовете за успех в един по-продължителен период за случаи като твоя, когато даден човек домакин започне да оказва съпротива, са под двадесет процента. Имаше ли представа, че нещата са толкова зле? Те променят информацията, която дават на потенциални заселници. Вече няма да се предлагат домакини в зряла възраст. Рисковете са твърде големи. Губим души. Няма да мине много време и тя ще започне да ти говори, да говори чрез теб, да контролира решенията ти.
Не смеех да помръдна, нито да отпусна някой мускул. Търсачката се наведе напред, като изпъна пръстите на краката си, за да е по-близко до мен. Сниши глас, опитвайки се да бъде по-убедителна.
— Това ли искаш, Скитнице? Да загубиш? Да бъдеш обезличена от нечие съзнание? Да не си нищо повече от тяло домакин? Положението само ще продължи да се влошава. Вече няма да бъдеш това, което си. Тя ще те победи и ще изчезнеш. Може би някой ще се намеси… Може би ще те преместят, както постъпиха с Кевин. И ти ще се превърнеш в някое дете на име Мелани, което обича да поправя коли, вместо да композира музика. Или каквото тя е свикнала да прави.
— Шансовете за успех са под двадесет процента, така ли? — прошепнах аз.
Тя кимна, опитвайки се да скрие усмивката си.
— Ти се съсипваш, Скитнице. Всички светове, които си видяла, всичкия опит, който си събрала, ще отиде напразно. В досието ти видях, че имаш потенциал за Майчинство. Ако се съгласиш да бъдеш Майка, тогава поне всичко това няма да бъде пропиляно. Мислила ли си за Майчинство?
Дръпнах се рязко от нея, лицето ми пламна.
— Извинявай — рече тихо тя и също се изчерви. — Не беше учтиво от моя страна. Забрави, че го казах.
— Прибирам се вкъщи. Не ме следвай.
— Налага се, Скитнице. Това ми е работата.
— Защо толкова ви е грижа за няколко останали хора? Защо? Как ще продължите да оправдавате професията си? Ние спечелихме. Време е да се присъедините към обществото и да вършите нещо полезно!
Въпросите ми и обвиненията в тях не я впечатлиха.
— Навсякъде, където краищата на техния свят докосват нашия, има смърт. — Каза го спокойно и за момент видях в лицето й друг човек. С изненада разбрах, че дълбоко вярва в това, което прави. Донякъде бях склонна да предположа, че е избрала работата на следовател, защото тайно обича насилието.
— Дори ако само една душа бъде загубена заради твоя Джаред или твоя Джейми, пак ще бъде прекалено много. Докато не бъде постигнат окончателен мир на тази планета, работата ми ще бъде оправдана. Докато има оцелели Джаредци, аз ще бъда нужна да защитавам нашия вид. Докато има такива като Мелани да водят души за носа…
Обърнах й гръб и се отправих към апартамента с големи крачки, които щяха да я принудят да тича, ако иска да не изостане.
— Не се погубвай, Скитнице! — провикна се след мен тя. — Нямаш много време! — Спря, но после се провикна още по-силно: — Съобщи ми, когато трябва да започна да те наричам Мелани!
С увеличаването на разстоянието помежду ни гласът й затихна. Знаех, че ще ме последва със своето темпо. Последната неприятна седмица, когато на всяка лекция виждах лицето й в дъното на аудиторията, когато всеки ден чувах стъпките й зад мен по тротоара, нямаше да бъде нищо в сравнение с това, което предстоеше.