Щеше да направи живота ми ад.
Имах чувството, че Мелани се блъска с всички сили във вътрешните стени на черепа ми.
Хайде да я натопим. Ще кажем на началниците й, че е направила нещо недопустимо, че ни е нападнала. Нашата дума срещу нейната…
Това е в човешкия свят — напомних й аз почти натъжена, че не мога да прибягна до такива средства. — Нямаме началници в смисъла, който вие влагате в тази дума. Всички работят заедно като равни. Има такива, на които много други докладват, за да координират информацията, както и съветници, които вземат решения във връзка с тази информация, но те не могат да й отнемат работата, която тя иска да върши. Виждаш ли, всичко действа като…
На кого му пука как действа, след като не може да ни помогне? Сетих се — хайде да я убием! Мислено видях как ръцете ми се сключват около врата на Търсачката.
Точно затова е по-добре моят вид да се разпорежда в това място.
Я не се преструвай. Би ти харесало също толкова, колкото и на мен. Образът отново се върна, представихме си как лицето на Търсачката посинява, но този път това беше съпроводено от неописуемо удоволствие.
Това си ти, не аз. — Твърдението ми беше вярно: гледката ме отврати. Но същевременно усещането беше опасно близо до радостното чувство, че никога повече нямаше да видя отново Търсачката.
И какво ще правим сега? Аз няма да се предам. Ти също няма да се предадеш. А и тази проклета Търсачка със сигурност няма се откаже!
Не й отговорих. Нямах готов отговор. За кратко в главата ми настъпи тишина. Беше хубаво. Искаше ми се това да продължи. Обаче имаше само един начин да купя спокойствието си. Бях ли готова да платя цената? Вече имах ли някакъв избор?
Мелани постепенно се успокои. Докато минавах през входната врата и слагах след мен резетата (никога преди не го бях правила, защото това бяха останки от хората, които нямаха място в един мирен свят), тя се замисли.
Никога не се бях замисляла как вземате участие в запазването на вашия биологичен вид. Не знаех, че нещата при вас стоят по този начин.
Както виждаш, отнасяме се към това много сериозно. Благодаря ти за загрижеността. Тя не обърна внимание на неприкритата ирония в тази мисъл.
Продължаваше да мисли за откритието си, а аз включих компютъра и започнах да търся полети на совалки. Мина малко време преди тя да усети какво правя.
Къде отиваме? В мисълта й се промъкна паника. Почувствах как нейното съзнание преминава през главата ми, докосването му беше леко като перце, докато търсеше нещо, което може би криех от нея.
Реших да й спестя търсенето. Отивам в Чикаго.
Сега паниката стана по-осезаема. Защо?
Ще се срещна с Лечителя. Нямам й доверие. Искам да поговоря с него преди да взема решение.
Настъпи кратко мълчание преди да заговори отново.
Решението да ме убиеш ли?
Да, точно това.
Глава 8
Обичана
— Страхуваш се да летиш, така ли? — Гласът на Търсачката изразяваше недоумение, примесено с насмешка. — Пътувала си осем пъти в открития космос и се страхуваш да се качиш на една совалка до Тусон, Аризона?
— Първо на първо, не се страхувам. Второ, когато пътувам в открития космос нямам голяма представа къде се намирам, след като съм поставена в камерата за хибернация. И трето, на домакина ми му прилошава в совалки.
Търсачката вдигна нагоре очи от възмущение.
— Ами вземи лекарство тогава! Какво щеше да направиш, ако Лечителят Фордс не се беше преместил в Сейнт Мери? С кола ли щеше да отидеш в Чикаго?
— Не. Но, тъй като сега вариантът да отида с кола ми се струва разумен, спирам се на тази възможност. Ще е хубаво да видя малко повече от този свят! Пустинята може да е изумителна.
— Пустинята е отегчителна до смърт.
— А и не бързам. Има много неща, които да премисля, и ще се радвам да остана известно време сама със себе си. — Изгледах я многозначително, докато произнасях последните думи.
— Все пак не разбирам какъв смисъл има да се виждаш отново със стария си Лечител. Тук има много компетентни Лечители.
— С Лечител Фордс се чувствам спокойна. Той е запознат с моя случай, а и не съм сигурна, че разполагам с цялата необходима ми информация — отвърнах аз и отново многозначително я изгледах.