— Не разполагаш с толкова време, че да не бързаш, Скитнице. Познавам симптомите.
— Моля те да ме извиниш, но не считам информацията ти за безпристрастна. Знам достатъчно за човешкото поведение и мога сама да разпозная сигналите, че съм манипулирана.
Тя ми хвърли гневен поглед.
Сложих във взетата под наем кола няколкото неща, които възнамерявах да взема със себе си — достатъчно дрехи, с които да изкарам една седмица, без да се налага да пера, и основни тоалетни принадлежности. Въпреки, че не бяха много неща, онова, което оставих след себе си, беше дори по-малко. Бях събрала съвсем малко лични вещи. През всичките месеци, които прекарах в малкия апартамент, стените останаха голи, а полиците празни. Може би изобщо нямах намерение да се установявам тук.
Търсачката стоеше на тротоара близо до отворения багажник и ме атакуваше със злонамерени въпроси и забележки, винаги когато бях достатъчно близо, за да я чуя. Бях сигурна само в едно — че изгаря от нетърпение да ме следва по пътя. Вероятно щеше да вземе някоя совалка до Тусон. Беше се надявала, че като ме накара да се срамувам от страха си да летя, ще ме принуди да направя същото и аз. Това, че тя нямаше да пътува след мен, беше огромно облекчение. Представих си как идва всеки път, когато спирам, за да хапна нещо, как се мотае пред тоалетните на бензиностанциите, как ме чака с неизчерпаемите си изследователски въпроси всеки път, когато колата ми спре на някой светофар.
Потръпнах при тази мисъл. Ако преместването ми в ново тяло означаваше да се отърва от Търсачката… това наистина си беше голям стимул.
Имах и друг избор. Бих могла да напусна напълно този свят като провалила се и да се преместя на десета планета. Можех да работя, за да забравя цялото преживяване. Земята щеше да бъде само една малка черна точка в иначе безупречното ми досие.
Но къде бих могла да отида? На някоя друга планета? Сред любимите ми беше Пеещият свят, но трябваше да заменя зрението си със слепота. Планетата на Цветята беше прекрасна… Обаче формите на живот, основаващи се на хлорофила, бяха толкова ограничени в емоционално отношение. Животът там щеше да ми се стори непоносимо муден след темпото на тази човешка среда.
На нова планета? Имаше ново завоевание. Тук, на Земята, наричат новите домакини Делфини поради липса на по-добро сравнение, въпреки че приличат повече на водни кончета, отколкото на морски бозайници. Те са високо развит биологичен вид и със сигурност са твърде подвижни, но след дългия ми престои при Виждащите водорасли мисълта за друга планета, покрита само с вода, ми беше противна.
Не, на тази планета все още има толкова много неща, които не съм изпитала. Никъде другаде в познатата вселена нещо не ми е допадало толкова много като този сенчест малък озеленен двор, тази тиха улица или примамливостта на безоблачното пустинно небе, което бях виждала в спомените на Мелани.
Тя не сподели мнението си за избора ми. След решението ми да намеря моя пръв Лечител — Фордс Дълбоката вода, беше станала много тиха. Не бях сигурна какво означава да се затвориш в себе си. Дали се опитваше да изглежда по-малко опасна, или по-малко бреме? Дали се подготвяше за нахлуването на Търсачката? За смъртта? Или пък се готвеше да се пребори с мен? Да се опита да надделее?
Какъвто и да беше планът й, тя продължаваше да стои настрана. Усещах я само като слабо, внимателно присъствие в задната част на главата.
Отидох за последен път в апартамента, за да видя дали не съм забравила нещо. Изглеждаше празен. Виждаха се само основните мебели, останали още от предишния наемател. В шкафовете все още стояха същите чинии, възглавниците на леглото, нощните лампи на масичките. Ако не се върна, следващият наемател няма да има много за чистене.
Телефонът иззвъня тъкмо в момента, когато излизах през входната врата. Върнах се да го вдигна, но вече беше твърде късно. Бях настроила телефонния секретар да отговаря още при първото позвъняване. Знаех какво щеше да чуе обаждащият се — не много подробното ми обяснение, че ще отсъствам през останалата част от семестъра, и че часовете ми ще бъдат анулирани, докато ми бъде намерен заместник. Не посочвах причината. Погледнах часовника върху телевизора — минаваше осем сутринта. Бях почти сигурна, че вероятно се е обадил Кърт, който току-що беше получил съвсем малко по-подробния имейл, който му бях изпратила късно предишната нощ. Чувствах се виновна, че не бях изпълнила ангажимента си към него. Почти се чувствах като някоя скокла. Може би тази стъпка, това напускане на работата, беше прелюдия към следващото ми решение, моя по-голям срам. Тази мисъл ме накара да се почувствам неловко. Нямах желание да чуя какво се казва в съобщението, въпреки че нямаше някаква належаща причина да бързам.