Огледах празния апартамент още веднъж. Нямах чувството, че оставям нещо зад себе си. Не изпитвах привързаност към тези стаи. Имах странното усещане, че този свят — не само Мелани, но и цялото земно кълбо — не ме иска, независимо колко много го исках аз. Изглежда, че не можах да пусна корените си тук. При мисълта за корени кисело се усмихнах. Това усещане беше чисто и просто глупаво суеверие.
Никога не бях имала домакин, способен да изпитва суеверие. Усещането беше интересно. Като че ли знаеш, че си наблюдаван, без да можеш да откриеш този, който те наблюдава. Това накара косъмчетата на врата ми да настръхнат.
Затворих решително вратата след себе си, но не се докоснах до старомодната ключалка. Никой нямаше да смути покоя на това място до завръщането ми или докато не бъде дадено на някой нов наемател.
Качих се в колата без да погледна Търсачката. Нямах голям опит в шофирането, Мелани също, и това ме караше да се чувствам малко нервна. Обаче бях сигурна, че скоро ще свикна.
— Ще те чакам в Тусон — каза Търсачката и се наведе през отворения ми прозорец в момента, в който включих двигателя.
— Не се съмнявам — промърморих аз.
Погледнах бутоните върху дръжката на вратата. Опитах се да прикрия усмивката си, когато натиснах един, за да вдигна стъклото, и я видях как рязко отскочи назад.
— Може би… — почти изкрещя тя, за да мога да я чуя въпреки шума от двигателя и през затворения прозорец — може би ще се опитам да пътувам като теб. Може би ще се видим по пътя.
Засмя се и сви рамене.
Казваше го, само за да ме ядоса. Опитах се да не й показвам, че успя. Съсредоточих се върху пътя пред мен и предпазливо потеглих.
Беше сравнително лесно да намеря магистралата и след това да следвам пътните знаци за излизане от Сан Диего. Скоро вече нямаше указания, които да следвам, нито завои, които бих могла да взема погрешно. След осем часа щях да бъда в Тусон. Разстоянието не беше много голямо. Може би щях да прекарам нощта в някой малък град по пътя. Ако бях сигурна, че Търсачката ще пристигне преди мен и ще ме чака с нетърпение, вместо да ме следва, с удоволствие щях да се забавя.
Усетих, че често поглеждам назад в огледалото, за да открия признаци, че съм следена. Карах по-бавно от всички останали, защото нямах желание да стигна до мястото, за което се бях отправила, и колите непрекъснато ме задминаваха. Докато минаваха покрай мен, не можах да различа познати лица. Не трябваше да се хващам на опита на Търсачката да ме подразни. Беше съвсем очевидно, че няма търпение да се придвижва бавно. И все пак…
Продължих да се озъртам за нея. Бях пътувала на запад до океана, а също на север, на юг и по красивото крайбрежие на Калифорния, но никога на изток. Цивилизацията бързо остана зад гърба ми и скоро бях заобиколена от голите хълмове и скали — предшественици на безбрежните пространства на пустинята.
Беше много успокояващо да си далеч от цивилизацията и това ме разтревожи. Не би трябвало самотата толкова да ми допада. Душите бяхме общителни. Живеехме, работехме и растяхме заедно в хармония. Всички бяхме еднакви: миролюбиви, приятелски настроени и честни. Защо се чувствах по-добре далеч от себеподобните си? Мелани ли ме направи такава?
Потърсих я, но я намерих някак неконтактна да дреме в едно кътче на тила ми. Това беше най-хубавият момент, откакто беше започнала отново да говори.
Километрите бързо отминаваха. Тъмните, остри скали и прашните долини, покрита с мършави храсти, летяха край мен с монотонно еднообразие. Усетих, че карам по-бързо, отколкото възнамерявах. Тук нямаше нищо, което да привлича вниманието ми, и затова ми беше трудно да карам бавно. Запитах се защо в паметта на Мелани пустинята изглеждаше много по-живописна и много по-завладяваща. Оставих съзнанието си да се доближи до нейното, опитвайки се да разбера какво му е специалното на това пусто място.
Обаче тя не виждаше голата, мъртва земя около нас. Сънуваше друга пустиня — червена и прорязана от каньони, някакво приказно място. Не направи опит да не ме допусне там. Всъщност, като че ли не забелязваше присъствието ми. Пак се запитах какво означаваше тази нейна самовглъбеност. Не открих някаква враждебност, а по-скоро подготовка за края.