Ами славата? Към славата на мъжете нито една жена не може да остане безразлична. Аз я имах, тази слава, викали ме бяха неведнъж да оперирам в чужбина, знаеха ме надалеч! Може ли, питам за трети път, жена да изневери на такъв мъж? А то, огледалото, старото виенско огледало, което навярно още помнеше «Царицата на чардаша» снизходително ми отговори, тъй ми се стори: «Жената е загадка!» Огледалото изрече тия думи с доста двусмислен тон, при все че те бяха съвсем архибанални.
Макар да съм самоуверен по нрав, нямам навик да загърбвам истината и да крия недостатъците си. И аз си имах слабото място, въженото мостче, през което верността на жена ми опасно да залитне. Това беше лицето ми, дявол да го вземе! Не че лицето ми беше грозно, напротив, правеше приятно впечатление, но не беше лице на интелектуалец. Изобщо нищо интелектуално нямаше в него. Аз имам продълговати очи и широки скули. У нас, в Българоя, един бог само знае потеклото на човека. По бащина линия родът ми е от прочуто търновското търновско село Арбанаси. Според някои историци през средновековието в това близко до столицата село била разквартирувана куманска гвардия. Такава гвардия имали Асеневци, Каллоян. Нима е било трудно за куманския гвардеец примерно да прелъсти или просто да изнасили една крепостна селянка? Никак не е било трудно и ето че закодираното в гените на рода ми куманско начало да е сложило столетия по—късно отпечатъка си върху моето лице. Какво ли не става по тоя свят! Затова аз приличам по лице на майстор от някоя голяма кланица. Държа едно стоманено шило в ръката си и с един тежък млат — прас в тила на говедото. Правя това с прецизна точност и то се просва мигновено, с прехапан език, върху широката кървава лента на конвейера. Такова е лицето ми, няма нищо исусовско и казановско в него.
Без друго не съм красавец, но и жена ми, и други жени не са казвали нищо лошо за лицето ми. Когато бях веднъж във Варшава, една полякиня ми каза, че на лице съм приличал на усурийския пъстър звяр, дето бил затворен за показ в зоологическата градина. Но какъв тигър съм аз, милостиви хора! До ден днешен не съм изял никого, макар кръвта ми често да е кипвала и да се е изкачвала не един път до стоте градуса на бесовете!
Хибридът с интелектуалното «исусовско—казановско» лице — него можех да натъпкам в кесийката си за дребни пари и пак да остане място. Но нали жената е «загадка», дявол да го вземе, и «мобилна» на всичко отгоре! Един път тя се влюбва лудо в Херкулеса, а друг път е готова да даде главата си за някой хилав изтърсак! Иди й разбери вкуса.
Никога не бях се замислял до тоя миг за предпочитанията на жена си по отношение на мъжкия свят. Бях сигурен, че за нея съм единственият мъж на света, затова и на ум не ми е дохождало, че може да погледне друг екземпляр от моя пол с очи на ж е н а. Къде можех да си представя, че жена, посветила се на науката като нея, амбицирала се да създава нов сорт пшеница, ще вземе да си губи времето (пък и престижа) с някакви си любовни занесии. Представих си я в лабораторията й, сред колби, реторти, спиртници и микроскопи. Във въображението си я виждах каква ли не — сред пшениците, с развяна от степния вятър пола; или да спори и да се горещи на събрания; виждах я в компания с учени мъже, с нейни колеги — как разглеждат добивите от нейния участък, как мерят и претеглят зърно и класове; но никога, и дори когато съм бил с понаправена от вино глава — никога не съм си я представял върху коленете на д р у г мъж!
Беше невъзможно да си представя това.
Невъзможно беше, а ония змийски зъби, на съмнението ли бяха, на ревността ли, не се откопчваха от сърцето ми, забиваха се все по—надълбоко. Болеше. Дори за велико мое изумление в един миг съвсем истинска физическа болка го прободе — сякаш едно снопче шевни игли го клъцнаха изведнъж, между двете му горни камери. Извиках от изненада и ужас някакъв, челото ми овлажня. «Хубава работа! — рекох си, но се чувах като през девет врати. — Само една сърдечна неразбория ми липсва сега!» И тутакси мисълта за предстоящата операция блесна в съзнанието ми като внезапно запалено електрическо слънце. «Ако тоя бодеж се повтори в секундата — рекох си, — когато скалпелът ми се движи около онова влакънце, на което виси животът на нещастника? Тогава?»
До тоя ден и час сърцето ми работеше като карбуратора на един нов камион — камерите и клапите действуваха безупречно, миокардът се оросяваше по младежки, на ритъма му можеха да завиждат олимпийските първенци но многобой. Сигнал за неблагополучие не беше подаван пито от една част на системата, макар да имаше основание за сигнали, защото пушех много и карах, общо взето, доста нередовен живот. Нали бях «ерген», а кой ерген в кавички и на моите години живее «редовно»! Газех предписанията и на правилния, и на праведния живот, но издържах, дявол да го вземе! В жилите ми течеше българо—куманска кръв, същата, дето беше светила маслото на католическия император Балдуин!