Един измежду мъжете, които милееха за интересите на републиката, гръмко се провикна:
— На Генуа трябва да сложим пръст!
— Вива! — провикна се тълпата.
— Сеньоре — рекох на разбойника, който искаше да прави момичето проститутка. — Ела с мен в Сената, аз ще ти изплатя парите, които бащата на това момиче ти дължи. А момичето ще оставиш да се завърне при родителите си.
— Вървете си по пътя, сеньоре! — почервеня още и вече от гняв едрият мъж. — И не си пъхайте носа в чужди работи! Сенатът няма да се занимава втори път с тази и каквица за това, че на един глупак като вас му хрумнало нещо! Освен това тя няма майка, а баща й е непрокопсаник и пияница, фалирал търговец. Къде ще върви?
— Ако не се съгласиш да вземеш от мен тия десет дуката, сеньоре, аз ще ги внеса за сметка на баща й в Сената и ти ще си ги получиш от чиновника, който се занимава с дълговете. Стани, момиче! — рекох на девойката и й подадох ръка да се изправи.
Тогава оня разбойник замахна с камшика си и ме удари по ръката. Ударът попадна върху опакото на дланта ми и много ме заболя. Че като ме взеха бесовете! Че като се завъртя целият «Сен Марко» пред очите ми! Грабнах негодника и макар че беше тежък като вол, издигнах го над главата си, засилих се и го пльоснах на земята. Всъщност пльоснах го на плочите, защото тоя площад беше покрит с хубави бели плочи. Разбойникът нито гъкиа, нито шавна. Наредил го бях добре.
После улових момичето за ръка, заведох го в Сената и платих сметката на баща му.
Още докато бях в Сената и броих дукатите, дойдоха войници и началникът им поиска да знае кой съм, защо съм тръшнал на плочите еди—кой си сеньор и с какво право нося бароновия пръстен. Началникът се усмихва кисело, но ми отдаде чест. Докато плащах и доказвах «благородието» си, момичето стоеше до мен и трепереше, като че ли треска го тресеше.
Когато излязохме от Сената, на площада беше изгряло едно хубаво, сияйно слънце и тогава забелязах на слънцето, че момичето е прелестно — бяло лице, на което святкаха две големи и дълбоки черни очи, а извитите й устни имаха цвета на трендафилите, дето ги помнех от някога си, край градините около Филипополис.
Попитах я как се казва. Тя ми отговори:
— Мария.
После падна на колене и взе да ми целува ръцете и аз толкова се засрамих, че ме изби пот, и за да не се издам, рекох грубо:
— Я ставай и ме остави на мира, че ме чака дълъг път!
— Вземете ме с вас, добри ми сеньоре! — заплака момичето. — Баща ми дължи на Чезаре Савели още десет дуката и падежът на полицата е само след няколко дена. Той пак ще ме вземе. Вие не знаете какъв страшен човек е той! Смилете се над мен, сеньоре, вземете ме с вас! Захвърлете ме на пътя, оставете ме в някой град, само да не съм тук!
Изпратих я с Марио, нашия човек, да си прибере нещата и след час се качихме на каруцата трима: Учителя седна отпред, на капрата, а ние с Мария — отдире, върху сеното. Марио, разбира се, ми поиска един дукат повече, нали щеше да вози още един пътник. Дадох му тоя дукат С удоволствие. Имах чувството, че съм извършил едно добро дело и че бог е доволен от мен.
В града Венеция пристигнахме на 19 април 1209 година. На следващия ден, 20 април, тръгнахме с каруцата на Марио за Милано. Каруцата на Марио теглеха четири яки коня и понеже багажът и на трима ни беше никакъв — освен книгите на Учителя всеки от нас носеше по един вързоп дрехи за преобличане, — движехме се бързо и щяхме да пристигнем в Милано най—много за два дни. Пътят беше добър, римски, постлан с едри плоски камъни, такъв гладък и чист път виждах за пръв път в живота си. Така че ние щяхме да пристигнем в Милано навреме, ако проклетият Марио не се запи на два пъти — веднъж във Верона и другия път в Бреша. Наложи ни се да нощуваме във Верона и Бреша. Учителя се сърдеше на бавежа ни, като казваше, че работата, която му предстояла, била много, а дните до края на живота му били малко, примерно, колкото е един хвърлей камък. «Учителю — казвах му аз, — ако се засиля и хвърля един камък, голям колкото е шепата ми, знаеш ли чак докъде ще стигне? Има дълго да ходиш, докато стигнеш до онова място, където камъкът ще тупне!» Той ми се усмихваше благо и не продумваше нищо. Но изглеждаше умислен, имаше си много неща наум, а силите му поради дългото пътуване бяха останали наистина малко. Когато спирахме, аз го свалях от капрата и той тежеше в ръцете ми колкото едно седем—осемгодишно момче. Просто се потърсвах, едно неприятно чувство ме бодваше, когато го свалях на земята.
А на мене — да ме прости бог — пиянството на Марио и бавежът ни по пътя ми падаха добре. Едно лъчезарно момиче се усмихваше мило до рамото ми, светът ми се струваше чудесен, от хубав по—хубав, не изпитвах желание да бързам за където и да било, в каруцата се чувствувах отлично. Най—добре ми беше, когато някое колело пропадаше между два камъка и каруцата се навалите тогава Мария полягваше на гърдите ми и с плаха усмпни ме поглеждаше, а аз й помагах уж да се изправи, но не бързах твърде. И дали защото пътувахме все през равнини, зелени и накичени с разцъфнали овошки, и тая гледка събуждаше в душата ми спомени за родния ми край, или защото прохладният ветрец ме заливаше с миризма на затоплена земя, на тучни морави и дъхави треви; или защото Мария доверчиво се притискаше до рамото ми и с плътен, топъл глас ми пееше закачливи венециански песни — един бог знае, в сладък унес се опиваше душата ми и аз си казвах, непрекъснато си казвах: «Боже, колко хубав е светът!»