Пристигнахме малко подир пладне във Верона — Марио караше лудешката и не жалеше конете. Верона ми се видя като кътче от рая — това градче беше потънало в зеленина, къщичките се гушеха сред разцъфтели овощни градини; отколе изоставени замъци, навярно от римско време, показваха порутени зидове, затулени от див бъз и бръшлян. И такава тишина царуваше над тоя мирен свят, че ми идеше да прегърна Мария през раменете и да й кажа: «Хайде, момиче, искаш ли да останем тук за цял живот!»
Отседнахме в една станноприемница, която се намираше на пътя, току до входа на градчето. Аз бях изгладнял като вълк, а и на Мария не липсваше охота — нахвърлихме се мълчешката на печените пилета, които кръчмарят ни поднесе, на прясното сирене, на зеления лук, чиито нежни перца се топяха в устата ни като масло. На края изпихме по чаша възкисело ланско вино, то беше силничко и очите на Мария светнаха като гранатови камъчета. С такива камъчета беше украсена брошката на Людовиковата жена. Марио ядеше само сирене и лук и пиеше вино от една дълбока кана. А Учителя, тоя свят човек, пред него имаше чинийка със сухо грозде и той си вземаше от време на време по някое зрънце.
Като се нахранихме, слънцето не беше още залязло, поканих Мария да се поразходим из града. Не зная какво й дойде на ум, тя се натъжи, като че ли светлинните, дето бяха изгрели в очите й, тутакси угаснаха, но покорно като кученце тръгна с мен.
Като изминахме двадесетина крачки от градската порта, тя заситни, сякаш бяха премалели краката й, и внезапно се спря. Лицето й беше пребледняло, очите й плуваха и тъмна влага, устните й потръпваха.
Ти се взря в лицето ми и тихо попита:
— Тука ли се каните да ме оставите, сеньор Люка?
Аз се втрещих най—напред, толкова в реда на нещата ми се виждаше, че е до мен и че сме излезли на разходка, и че си бъбрем безгрижно, както си бъбрехме доскоро с Инессса. И в същия миг като да изтрезнях, завесата, която беше се спуснала временно над живота й, сякаш изведнъж се разкъса и аз видях през пролуките й да се мярка една неизвестност, в която не святкаше дори искрица светлинка. Как щях да оставя това беззащитно и слабо създание в един чужд град, сред непознати хора, без близък човек, всичкото имущество на което беше събрано в една бохчичка? Но пък и да я водя със себе си не беше редно, аз бях подчинен на Учителя, а Учителя просто не искаше да я забележи, за него тя беше сякаш едно празно място. Нито ми беше жена, нито сестра, за какъв дявол я мъкнех със себе си? Тя не беше дори от н а ш и т е, защото, докато пътувахме, на два пъти се прекръсти, но аз бях тогава като замаян и не се замислих над нейния кръст...
— Тук ли ще ме оставите, сеньор? — запита ме още по—тихо тя.
— В никакъв случай! — рекох. — Как можа да ти дойде на ум?
— Все пак, милостиви сеньоре, вие трябва някъде да ме оставите, нали? Аз не съм ви никаква и като ходя с вас, излагам честта ви. Ако бях уличница, никой нямаше дума да ви каже, всеки сеньор може да води колкото си иска уличници със себе си, но мен жените може да ме пребият с камъни някъде, а и вие да си изпатите. Ах, пресвета Богородичке, защо майчица си нямам поне! — разплака се горко тя.
— Хайде да не мислим за това! — рекох, защото се почувствувах като на тръни. — Дълъг е пътят, ще видим какво ще направим, все ще измислим нещо, не плачи!
Тя избърса сълзите си с ръкава на блузката си и ми се усмихна.
— Все пак по—добре ще бъде да не ходите с мен из града!
— Мария — рекох, — само някой да ти каже лоша дума, кълна се в честта си, ще го сполети нещо по—лошо от това, дето се случи с оня негодник Чезаре Савели.
На градския площад имаше един—единствен дюкян и той беше още отворен. Какво ли не продаваха тук! Брашно, катран, платове, сушени смокини, женски украшения. Купих един гердан от червени мъниста за Мария. Отиваше й дяволският гердан, превръщаше я някак си изведнъж на жена! Не можах да не й се усмихна, като видях гердана на гърдите й.