Собственикът на дюкяна, един добродушен чичко, каза:
— Млада и хубава ви е женичката, сеньоре. На дърта вещица сложи злато и брилянти, пак си остава вещица. А на младото стъклен гердан надени на шийката — като слънчице ще грейне! Да ви е жива и здрава сеньората, като кандилце от фарфор да я пазите!
Като излизахме от портата, Мария рече тъжно и свенливо:
— Той ме помисли за ваша жена, сеньоре!
— На колко си години, Мария? — попитах.
— Седемнайсет започнах преди два месеца, сеньоре!
Аз останах да спя в каруцата, Марио и Учителя, нали бяха дребни, наместиха се по скамейките в странноприемницата, Мария са намести в килера, а гостилничарят се изкачи в стаичката си на втория етаж.
Изпружих се на сеното, а сън не ме хващаше. Къдо щях да оставя това момиче и какво щеше да стане със сиротата? Безбройните звезди мигаха над главата ми, Голямата мечка се спущаше на североизток, Квачката се зададе от запад. Щурци засвириха, славеи заизвиваха гласчетата из близкия храсталак. И ми се стори, че съм си у дома, на село, че съм излязъл да спя на двора, върху накастрената шума за козите, и само не чувам вратата на одаята, дето ще скръцне — нали мама излизаше по два пъти нощем да види дали съм завит?
Но ето че вратата на странноприемницата едва чуто изскърца и след няколко мига при мене се покачи Мария, разтреперана като лист, хълца и заеква: Марио, пиян, нахълтал в килера и я спипал и тя едва успяла да се изкопчи от ръцете му.
Да ида да го пребия, не идеше — кой щеше да ни закира до Милано? Пък и не биваше да вдигам шум. Учители щеше да каже: Видя ли, Лукане, като послуша дявола, какви ги забърка? Защо ме не попита, преди да вземеш това момиче с нас?
— Не бой се, Мария! — рекох. — Тази свиня, Марио, няма да тръгне подире ти. Ако пък излезе, ще го вържа и ще го хвърля в храсталака, при жабите. Не бой се!
Но тя се беше уплашила и все трепереше, хълцаше, криеше главата си в гърдите ми. Аз я завих с пелерината си, прегърнах я. Прегърна ме и тя и се притисна до мен, както котенце се притиска до майка си.
Така се оженихме ние тая нощ. Свещи ни бяха звездите, а славеите пееха венчалната ни песен.
Призори я изпратих да си иде в килера. Марио хъркаше като заклан на пода. Учителя спеше със съня на праведниците.
После, като впрягаше конете, Марио ми намигна и рече:
— Ще дадеш ли половин дукат, за да си мълча?
Замахнах да го ударя по пиянската му мутра, но в тоя миг Учителя се зададе откъм странноприемницата и аз се сдържах.
— Ще ти дам! — рекох. — Като стигнем в Милано, ще ти дам.
Изчаках Учителя и му рекох:
— Учителю, сърдиш ли се, задето във Венеция се застъпих за това момиче?
— Не ти се сърдя, чедо. Задето я спаси от позора и не даде на оня човек да я направи уличница, ти извърши добро дело. Но задето удари оня човек, извърши грях. Само бог има право да наказва.
— Добре! — рекох. — Поемам тоя грях на душата си. Пък да ти кажа,Учителю, има ли значение колко ще са отсега нататък греховете ми? Щом веднъж се съгласих да въртя меч, за да те пазя, докато стигнеш при стадото си, вече съм сторил главния грях, продал съм душата си на дявола!
— За тоя главен грях, чедо, аз ще се застъпя за тебе пред бога и ще моля бога мене да наказва, а не тебе. За останалите си грехове сам ще молиш бога за прошка и прошка ще ти бъде дадена, ако се покаеш от душа и сърце и водиш през бъдните си дни праведен живот. А тази девойка трябва да оставиш, докато дяволът не те е подтикнал да извършиш грях. Защото тъкмо ти, който прояви милост към нея, не бива да я пипнеш дори с пръст. Който раздава милост, не трябва да иска или да приема награда за милостта си. Тъй е казал Исус.
Замълчах си. Сконфузих се в себе си, защото съзнах, че Учителя беше прав.
По пътя за Бреша мълчах през повечето време и гледах да не се допирам до Мария. А тя ме поглеждаше учудена и бузите й ставаха ту румени, ту бледнееха. Така беше, докато стигнахме Бреша.
В Бреша поканих Мария на разходка да разгледаме града и когато отминахме градската порта, тя пак ме запита: «Тук ли ще ме оставиш, Люкан?» Тя не ми казваше вече «сеньоре», а Люкан. Аз не й отговорих, но я заведох в дюкянчето, на площада, и там й избрах една гривна, пак от мъниста, но тоя път мънистата бяха пет реда и бяха жълти. Търговецът рече: «Жена ви, сеньоре, е такава капка, че на нея всичко й отива!» — и Мария, като чу тия думи, почервеня.
Тая нощ тя пак дойде при мене. Марио беше се запил в града и призори, когато се завърна и видя Мария да притичва до колата на странноприемницата, отново ми смигна:
— Още половин дукат, сеньоре, за да си мълча!
— Ще го получиш, Марио! Да стигнем Милано веднъж!