Марко повдигна очи към опушения таван и зашепна молитвата «Отче наш». Като свърши молитвата, той се поклони на всички ни, дори на Мария, която безгрижно си спеше, и продължи:
— От време на време дукът на Милано подхвърля на оня демон Инокентий Трети по някоя жертва. За да му покаже, че дип не е с нас и че не ни поддържа чак толкова. Ето, брате Йосифе, и на тебе, брате Лукане, който си възприел в душата си истинската вяра Христова, ще кажа и на двама ви, че моят дух е днес във велика печал и че всичко в мене трепере от скръб. Тая вечер ще бъде изгорен на градския пазар, на клада, един наш съвършен брат... Бог да приеме душата му и да я възнагради за страшната мъка, на която ще бъде подложен клетият!
Aз мълчах потресен, а Учителя отправи очи към тавана и на свой ред прочете шепнешком молитвата «Отче наш».
— След като свърши тази екзекуция — каза Mapко, — ще ви заведа в Конкорецо. Мой дълг е да стоя срещу мъченика и да се моля богу, докато той изгори в огъня.
— Тя не бива да гледа това! — прошепнах, като кимнах към Мария, която беше започнала да шава под пелерината ми и да се пробужда.
— Ще изпратя една наша сестра да заведе двама ви у едни добри хора — каза Марко.
— Аз ще бъда там, където е Учителя! — рекох. — А да иде у тези добри хора и там да ме чака.
— Къде ще ме водят? — попита Мария, като се взря уплашено в очите ми.
— Не бой се! — рекох. — Ще те проводят привечер у едни добри хора. А като се стъмни хубаво, Учителя Марко ще ни заведе в близкото градче Конкорецо.
И за да не будим съмнение сред людете, които седяха по околните маси и бяха започнали да ни гледат подобрително, викнах на гостилничаря:
— Ей, сеньоре! Донеси ни кана вино и прясно сирене и почерпи всички тия почтени хора около нас от мое име с по чаша от най—отлежалото вино, което имаш!
Градският пазар беше почернял от народ, но дойдоха войници и избутаха хората по—надалече от кладата. А кладата беше една камара от едри и дребни цепеници, сред които стърчеше кол, на който висеше желязна верига. Аз отведох моите старци при началника на войниците и му казах, че искам да гледам по—отблизо екзекуцията, защото ми предстои скоро да ръководя такава работа и в моята страна, а тия двамата с мене — кимнах към старците — са калугери и искат, благочестивите, да насладят душите си, като гледат мъките на тоя еретик.
— От коя страна е благородието ви? — попита чалникът.
— От Нормандия сме! — рекох.
— То не е много за гледане, ама щом като искщИ назяпайте се! — рече намръщено началникът и ни остави там да стоим близо до кладата.
Скоро палачите доведоха осъдения, изкачиха го по цепениците и го вързаха с веригата за кола. Беше човек на средна възраст, с изпокъсано черно расо, сух като върлина, с жълто лице и големи измъчени очи. Минавайки край нас, воден от палачите, той забеляза Марко и за миг ми се стори, че ще епре, но това беше мое чувство, изглежда, защото продължи пътя към голготата си спокойно сякаш беше минал покрай непознат човек.
След като го привързаха с желязната верига за кола палачите награбиха съчки от една стъкмена наблизо купчина и ги разхвърляха върху цепениците. Така направиха няколко пъти. После двамина от тях запалиха факли и съпровождани от един калугер в лъскаво расо и с икона в ръце, доближиха до кладата. Калугерът повдигна иконата и попита:
— Признаваш ли света Богородица?
— На тоя свят никога не е имало никакви Богородици! — отговори с пресипнал глас осъденият, но силно, за да го чуят и ония, които стояха на края на площада.
— Отричаш ли се от пъклената си ерес, богохулнико?
— Моята вяра е истинска християнска вяра, а вашата, клетници, е еретическа!
Някой извика из тълпата:
— Дръж се, Луций! Покажи на тия неверници как се мре за истиннаго бога!
Към мястото, откъдето се чу тоя глас, хукнаха войници, а двамата палачи започнаха да палят съчките. Вдигна се пушилка, на разни места огнени езичета запърпориха сред вършините, появиха се малки пламъци, а сетне бухваха бързо все по—големи и по—големи и като се събираха заедно, взеха да се изкачват бавно към върха на кладата.
Когато пламъците стигнаха върха, аз затворих очи. Учителя четеше с немощен глас «Отче наш» и ту избързваше, ту забавяше думите. А Марко запя «Veni Creator Spiritus13» и напъваше силно гърлото си, за да надвие фученето на огъня.
След половин час тълпата започна да се разотива. Беше припаднал мрак. На върха на кладата сред искрящата жарава се виждаше един тъмен силует, който ту припламваше тук—там, ту гаснеше, озаряван от последните изхвърчали нависоко искри.