А ти, отец Марко, брате наш, трябва да знаеш, че на божията черква е дадена власт да свързва и да развързва, да опрощава греховете и да ги задържа, както и Христос казва в евангелието на свети Йоана: «Както Отец ме проводи, тъй и аз ви провождам. — И като рече това, духна и ми рече: — Приемете Духа светаго!»
Отец Йосиф разчупи хляба:
— Както хлябът дава живот на тялото, така и твоите слова, в които говори Словото на Исус, да дават живот на душата. Учи със словата си, които са слова на Исус, да живеят людете по наставленията Христови, а не по наставленията Мойсееви. И да знаят людете, че редът на земята е ред на дявола и че само тоя, който му противопоставя истините, изречени в евангелията и най—вече в евангелието Йоаново, ще да възлезе при небесния Отец.
— Благословете и ни пощадете!
— Благословете и ни пощадете! — повториха е хор присъствуващите.
И с това обредът свърши. Аз погледнах маркиза Беатриче Лоренцо — бузите й бяха побледнели и в очите бяха излезли сълзи.
На излизане от сградата всички си отчупиха по залък от питата, само аз не се докоснах до нея. Сред тия хора аз бях единственият недостоен. Маркизата забеляза, че опечалих, и като минаваше покрай мен, прошепна на ухото ми:
— Не скърбете, сеньор! Днес ще ми бъдете гост и ще ви нахраня с хляб, по—бял дори от шийката на вашата млада съпруга!
— О, маркизо! — рекох. — Днес ще бъда най—щастливият човек на света.
Маркизата ни предостави колата си, за да обиколим и разгледаме имотите на богомилската община. Минах покрай лозя, ниви и овощни градини и отец Марко, новият епископ ломбардски, вдъхновено ни обясняваше колко плод събирала общината и по колко от общото отделяло за всяка къща.
— Според броя на хората от всяко семейство! — казваше отец Марко. — Никой не преяжда, а за услаждане на гърлото и стомаха дума да не става! Но пък и никой не гладува, а това е много важно!
Учителя Йосиф слушаше и се мръщеше.
— Струва ми се, брате Марко — поклати той побелял! глава, — вие, тукашните братя и сестри, май попрекалявате с грижи за телесните нужди. Пък и много деца гледам из улиците!
— Уча ги да се въздържат, брате Йосифе, ама тукашните хора обичат децата, какво да ги правя!
Заобиколихме и покрай имотите на маркиз Мацони. Богати имоти и всичко — образцово по тях. Никъде запустение, всяка педя земя — грижовно обработена.
— Само със своите ли работници обработва маркизът тази земя? — попита Учителя, като се престорваше на учуден.
— И ние му помагаме, брате Йосифе! — въздъхна отец Марко.
— Но като му помагате, не мислите ли, че поддържате н укрепвате една наредба на живота, измислена от дявола?
— Ех, брате Йосифе! — въздъхна отново отец Марко. — Ние му помагаме, но пък той ни пази от папските войници, не събира от нас десятък за църквата, не ни гон, а, напротив, улеснява ни да се молим богу и да изповядваме нашите си убеждения, да се събираме, да си живеем по нашему. Ако ние не му помагаме, той няма да устои на папската сила, а ти видя снощи, брате Йосифе, какво върши в Милано тази сила! Ще пламнат клади, ще се дигнат бесилки, ще бъдем изтребвани, докато не остане ни един от нас!
— А за какво ни е притрябвал пък толкова чак този земен, греховен живот! — възнегодува Учителя. — Земното съществуване е миг, а животът в царството небесно е вечност!
Така беше, съгласен бях с Учителя, умът ми беше изцяло на негова страна, целта на земното съществуване беше само една — да се подготви душата за вечния живот! Но сърцето ми — нали тогава бях млад! — ме учеше да бутна отец Марко с лакът и да му смигна: «Мълчи си, отец Марко! Току—виж, на Учителя му хрумнало да ти вземе епископския сан!»
Но отец Марко и без аз да се намеся, си замълча. Така в мълчание стигнахме до замъка на маркиз Лоренцо. На двора ни посрещнаха слуги, всички се втурнаха да целуват десниците на моите старци, а на мене се дивяха. Като стигнахме пред главното стълбище, на площадката му излезе маркизата. Сега тя беше облечена в друга рокля, също скромна, но по—хубава от предишната. Целунах й ръка и тя не ми направи бележка. С маркизата се изкачихме на по—горната площадка и там насмалко не ми се завъртя главата — там беше застанала Мария, ала така пременена, че едва я познах. Грееше като слънчице, усмихваше ми се мило и току посягаше да ме хване подръка, но аз се дърпах, защото подире ми крачеха старците, а моят старец съвсем не обичаше такива неща.