В голямата зала ни прие маркиз Лоренцо Мацони. Той беше едър, пълен човек с румено лице и хитри очи, които ми се усмихваха, както ми се стори, едновременно снизходително и закачливо. Слугите ни поднесоха по една малка чаша вино и маркизът вдигна наздравица в чест на отец Марко, като каза, че е много доволен, дето такъв разумен човек като него е встъпил в епископски чин. Отец Марко отговори (без да допре дори устните си до чашата), че в епископски чин го е възвел представителят на българската богомилска черква епископ Йосиф, тъй като конкорецката църква е дъщеря на българската богомилска църква. Той каза, че ще наставлява стадото си, както го е наставлявал досега, и че ще се моли богу в дома на маркиза да владее мир.
Както разговаряхме, доприпка дъщеричката на Лоренцо и Беатриче, едно ангелче, улови се за ръката на Мария и повече не я изпусна.
Християнската конкорецка черква се намираше в центъра на града. Церемонията беше нарочно тържествена, имаше хор, запалени бяха стотина свещи, а ние бяхме сами, придружиха ни само управителят на замъка и жена му, да се разпишат за свидетели. Кюрето се въртя дълго около нас, дрънка на латински, пя и често ни подсещаше да се кръстим, но кръст струваше само Мария, аз не си помръднах ръката.
Трапезата в замъка беше празнична. Имаше пилета, дивеч, агнета, сирене, медени питки, сладкиши, виното пръскаше искри, а медовината се лееше като разтопен кехлибар. Двамата отци бяха си избрали място в най—отдалечения ъгъл, те се гощаваха със сливи, сушено грозде и варен лук. Маркизът вдигна пак наздравица, този път за нас, младоженците, а после дойде при Мария, целуна я по челото и й подари една малка, но изящна златни гривна. На свой ред аз вдигнах наздравица за щастието на семейството Мацони, а сетне извадих от пазвата си тежката скъпоценна брошка на Людовиковата съпруги и като поисках разрешение от маркиза, поднесох я на сеньора Беатриче. Моят подарък предизвика у всички възторг, а когато разказах как съм спечелил брошката, в честен турнирен двубой с граф Гийом де Борн, на масата настъпи голямо веселие.
Най—много се радваше маркизът. Той каза:
— Гийом де Борн беше голямо куче. Той беше фаворит на Инокентий III. Похвално е, Лучияно (той ме прекръсти от Лукан на Лучиян), че си освободил света от тоя звяр, но пази се да те не стигне папската мъст! Той и без това е бесен срещу българите заради поражението на Балдуин!
Сътрапезниците пяха разни песни, подобаващи за случая. Аз взех китарата от ръцете на една сеньора и изпях, акомпанирайки си, една трубадурска песен, която бях научил в Людовиковия замък. Имало угощение. На угощението присъствували синът и дъщерята на двама барони, които враждували смъртно помежду си. Когато угощението стигнало разгара си, синът и дъщерята на двамата смъртни врагове излезли незабелязано от залата, отишили в парка и там се прегърнали и целунали. Всичко живо се възмутило от тая постъпка. Кукумявката изпискала, бухалът забухал, псетата се разлаяли, а вълците в полето вдигнали морди и завили на умряло. Само месечинката била доволна. Тя излязла из облаците и се засмяла на влюбените.
Много ми ръкопляскаха. Когато овациите затихнаха, за велика моя изненада думата взе отец Йосиф, Учителя. Той каза:
— Мотивът на тази неприлична песен е взет от библейската притча за Енох. За това, как този Енох уж странствувал но небесата, видял бога и преписал някои от божите книги, а сетне се върнал на земята. Има богомилски епископи, които приемат тази притча. Аз я намирам на лъжлива, както е лъжливо всичко библейско.
Ох, тоя мой Учител! Той и от кладата, ако му се случи да довърши дните си в огън, и от кладата ще говори срещу Мойсея!
Тъй и стана после, но ще разкажа за това допъти.
А на нас ни дадоха една стая в замъка и там прекарахме седем щастливи дни. Отец Марко и отец Йосиф ходиха през туй време по селата около Конкорецо и там кръщаваха в името на Дух светаго и извършваха обреди.
На осмия ден тръгнахме с Учителя отново на път.
Мария припадна от мъка и плач, едва не се разревах и аз. А Беатриче ме утеши:
— Каквото и да се случи с тебе, Лукияно, аз ще гледам жена ти като своя дъщеря, а детето й — като свое внуче.
Целунах развълнувано и двете й ръце.
От Милано стигнахме до Генуа без особени премеждия. Пред властите ни покровителствуваше препоръчителното писмо на миланския дук, измолено от Лоренцо Мацони (което пък беше измолено със сълзи на очи от Беатриче). От Милано до Павия, от Павия до Торонта кираджиите на коне и каруци се надпреварваха да ни предлагат услугите си, а в странноприемниците ни посрещаха като скъпи гости. Но колкото слизахме по на юг и слънцето печеше по—силно, толкова студенееше властта към нас, а обикновените люде или ни избягваха, или някои от тях само скришом ни изразяваха симпатиите си. Тук препоръчителното писмо на миланския дук, вместо да улеснява, започна да умъчнява придвижването ни към Генуа, а причината за тоя обрат разбрахме много бързо: папа Инокентий III беше предупредил дука на Милано, че ще го отлъчи от църквата и ще изпрати войска срещу него, ако продължава да покровителствува еретиците, тоест богомилите, които по тия краища наричаха «патарени».