На половин ден път до Генуа, като влизахме в едно село, видяхме на малкото му площадче издигнати три бесилки и трима обесени да висят на тях. Духаше вятър откъм морето и телата на нещастниците, някак удължени, като живи се полюшваха на клуповете. По—нататък видяхме няколко къщи, изгорени до основи, а през селото като че ли беше минала чума, жив човек се не мяркаше по улиците, само кучета притичваха сегиз—тогиз с подвити опашки. Най—сетне срещнахме едно кюре, той лъхаше отдалече на вино и по рижата му брада се стичаха лигави слюнки.
— Сеньоре, защо селото ви е пострадало така? — попитах тоя безобразник.
— Господ го наказа! — отговори попът и се оригна. — Моите енориаши послушаха ония еретици, дето сте видели на бесилките, и отказаха да предадат на епископа в Генуа десятъка от вълната, дето бяха настригали от овцете си. Затова господ ги наказа!
Той се оригна, лиги потекоха от устата му и от погнуса викнах на кочияша, колкото ми държеше гласът:
— Карай! Карай, дявол да го вземе, докато не ми е причервеняло пред очите!
— Сеньоре, не викайте така! — прекръсти се уплашено кочияшът. — Ако искате да стигнем живи и цели в Генуа, дръжте си устата затворени и се правете, че не виждате нищо!
Пред самата Генуа ни спряха войници и началникът им попита кои сме и какво ще правим в града. Не му показах препоръчителното писмо на миланския дук, а тикнах под поса му удостоверението на барон Людовик.
— Поръчано ми е да предам лично послание от барона до негово превъзходителство! — рекох.
Нито знаех кое е превъзходителството и такава ли беше титлата на най—главния в генуезката република, но навярно бях случил, защото началникът кимна благосклонно и заповяда на войниците да ни сторят път.
През цялото време Учителя мълчеше, очите му гледаха разсеяно, а лицето му беше станало сивопепеляво, като на човек, който се стяга за оня свят.
Като влязохме в града, аз рекох на кочияша:
— Закарай ни до пристанището, там ще ти платя!
Минахме през една улица, която беше поне десет пъти по—хубава от най—хубавата солунска улица и с толкова високи сгради, каквито не бях виждал досега. А в пристанището имаше закотвени кораби, колкото в Солун не пристигаха за една година. Не бих казал, че бяха повече от венецианските, но бяха струпани в един само залив, затова ми удивиха очите.
Скрих Учителя сред една камара от сандъци и тръгнах по кейовете да разпитвам тоя или оня моряк как може да се стигне до Окситания по море и до кое окситанско пристанище трябва да се пътува. Повечето моряци ми отговаряха, че окситанският бряг е дълъг, че от Генуа до Марсилия има най—малко пет—шест дена път при положение, че бог е добър и непрекъснато духа попътен вятър. Но ми казаха още, че между Генуа и Марсилия има и по—малки пристанища, откъдето също мога да тръгна за вътрешността на страната.
Върнах се при Учителя и го попитах за кой град във вътрешността на Окситания иска да пътува. Учителя ми отговори:
— Трябва да посетя много градове, но най—напред ми предстои среща с пастирите от град Ним.
Качихме се на един товарен двумачтов кораб, чийто трюм беше натъпкан с бурета и сандъци — маслини и сушена риба, — а на палубата бяха накамарени денкове с платове, закупени от Византия. Настанихме се между денковете и пътуването ни до Марсилия мина горе—долу сносно, като изключим две неприятности: прекомерния ни бавеж по междинни пристанища, където корабът приемаше и разтоварваше стока, така че пътят ни се удължи с още десет дена. В Марсилия пристигнахме на 1 юни 1209 година. А втората неприятност се състоеше в това, че един моряк, като поиска да навре насила в устата на Учителя късче осолена сланина, аз взех, че го хвърлих в морето. После се наложи да скачам от борда, за да спасявам от удавяне, тъй като негодникът не умееше плува.
В Марсилия купих за себе си един кон, а за Учителя муле. Той и на мулето се полюшваше, но криво—ляво се държеше и повече го поддържаше духът, отколкото онова дето беше останало у него като телесна сила.
Река Рона беше придошла и беше наводнила полетата, през които минаваше път за Арл, често се случваше да газим през мочурища. Духаше влажен вятър, по небето бягаха към север кълбести бели облаци. А където облаците се разкъсваха и се появяваше пролука, там се показваше такова синьо небе, каквото не бях виждал през живота си. Заран синевината беше прозрачна и толкова дълбока, че като се взирах в нея, чинеше ми се, като да ме издърпва неусетно нагоре. Към обяд небето ставаше лазурно, но се усещаше колко слънце има в лазура му, та изглеждаше, че се смее. Жена, която се смее, и не като моята Мария, току—що напъпила, а като зряла хубавица, каквито хубавици бяха например Атала и Беатриче. Това южно небе на Окситания напомняше по обед като че ли тяхната хубост. 1