По лицето му премина сянка и той махна с ръка, каточе имаше отпреде си някаква досадлива муха.
— Аз ви предлагам — продължи той — едно средно решение, което може да ви спаси от пропадане, вас лично, и да избави болницата от неудобство. Само преди 15 минути ми позвъниха от кабинета на министър—председателя: «Другарят министър—председател моли да му се обадите веднага след операцията!» Какво ще кажете?
— Че обадете се! — рекох. — Това не иска бог знае колко труд.
— Вие не разбирате за какво ви говоря! — Тънките му, почти безкръвни устни трепнаха като криле на пеперуда, която са заболи на дъска. — Дори в най—високите кръгове на правителството знаят за тази операция! Това; искам да ви кажа. Интересуват се и не изглеждат безразлични към изхода от операцията.
Повдигнах рамене.
— Щяхте да ми кажете нещо? — рекох.
Той се изправи, заобиколи бюрото, дойде до мен и като се повдигна на пръсти, прошепна в ухото ми:
— Защо не започнете и свършите тази работа с една повърхностна трапанация? Това не носи никакъв риск нито за болния, нито за вас!
— Разбирам! — рекох.
— Вслушайте се в разума на колегите си, които най—искрено уважават професионалното ви майсторство и които не ви желаят злото. Вслушайте се в разума на машините, в чиято памет беше внесена оценка «отличен» за умението ви да се справяте с мозъчни тумори. Вслушайте се и не рискувайте!
— О, да! — усмихнах се аз. — Щях да се вслушам във вашите доброжелателни съвети и в още по—мъдрите съвети на машините, но само при едно предварително условие...
— А именно?
— ...че бях се родил подлец! — рекох. И така го изгледах, както навярно вълкът гледа агнето, преди да го улови за шията. Гледай го ти! Няма да слушам сърцето си и собствената си глава, а ще се «вслушвам» в съветите на половин дузина «благоразумници» начело с него и в нечовешката мъдрост на някакъв сандък от разни бобини и кристалчета! Може, но ако бях син на един Рачко Пръдлето, а не на осъждания на смърт Шейтан! — И изобщо — рекох — ще ме оставите ли най—после на мира да си гледам работата?
Професор Марков се завърна на мястото си с лице, изстинало и посиняло сякаш, като на опериран човек, току—що излязъл от наркоза.
— Трошете си главата! — махна той с ръка. — Правете каквото намерите за добре. Славата толкова е замаяла главата ви, че с вас не може да се разговаря сериозно. Но знайте, че славата се печели с много труд и с дълги години, а се губи понякога за един миг!
— Това си е лично моя работа! — повдигнах рамене.
— Ще ви видя какъв ще сте наперен, ако, не дай си боже, операцията завърши лошо! — Той ме измери от петите до главата и продължи: — Не зная дали гръбнакът ви ще издържи тежестта на един такъв скандал.
— Каквото и да се случи — рекох, — гръбнакът ми няма да се превие!
— Е, хубаво! — на свой ред повдигна той рамене. — Аз съм разрешил операцията, но съм отбелязал в протокола, че съм на «особено мнение». Надявам се, че знаете. — Той помълча, после протегна вяло ръка: — Желая ви сполука!
Ръката му беше отпусната и влажно—студена, сякаш него очакваше операционната маса и на него щяха да отварят черепа!
Дребен човек!
Влязох в операционната зала, когато анестезистите вече свършваха работата си. Кардиологът д—р Палиев и главният анестезист разговаряха тихичко, вгледани в монитова, по чиито скали светваха и гаснеха разноцветни светлинки. Влязох в залата, тихо подсвирквайки си прочутия валс от операта «Евгени Онегин». Тоя валс бях запомнил от юношеските си години. Не че бях гледал операта, ами майка ми имаше цялата тази опера на плочи и най—често пущаше на домашния ни грамофон плочата с валса. Един бог знае защо толкова го харесваше, какво й напомняше! Аз не съм музикален, но запаметих мелодията на валса и оттогава цял живот си я свиря, кога «мълчаливо» наум, кога тихичко с уста. Тоя път влязох в операционната, когато балът беше в разгара си, а Онегин скучаеше и се чудеше какъв номер да измисли, за да се поразвлече.
Слагайки ръкавиците си, аз кимнах на главния си асистент:
— Моля, започвайте! — рекох. — Разкривайте зоната.
Сноп луминесцентна светлина блесна със съсредоточена сила върху обръснатото задтилие на моя болен. Около масата настъпи студена полутъмнина. Сестрата подаде на асистента бормашината. Не чух глухото съскане на свредела й, нито безцеремонното стържене на триончето. Балът беше се «изпарил» вече, нямаше на тоя свят никакъв Онегин. Аз стоях над откритата зона — два квадратни сантиметра окървавено сиво вещество, с една дълбока гънка в средата. В това нищожно пространство действуваха два «магически», жизнено важни центъра — на дишането и на сърдечната— дейност. Трябваше да търся тумора помежду им, да го разкрия и изтегля, без да ги докосна.