Като говоря за природната хубост на тоя край, аз не забравям, разбира се, хората. Никъде не ни питаха кои сме, откъде идем и каква ни е вярата. Усмихваха ни се, пожелаваха ни добър път и с голяма охота ни предлагаха сирене, подранили ябълки и смокини. Ако се бърках за пари, сърдеха се. Такива добри и чудни хора!
Така се случи, че аз дълги години кръстосвах окситанската земя и общувах с окситанските хора. И затова искам предварително да изкажа едно свое впечатление и за природата, и за хората. Хубавицата природа ставаше толкова по—пищна и засмяна, една тридесетгодишна невяста, която са събудили след сладък следобеден сън — колкото се отиваше по на запад към Тулуза и се слизаше по на юг — към Пиренеите, и на югоизток — към морето. В средата оставаха Алби и Каркасон, обградени с лозя, докъдето стигаха очите, а по крайбрежието ухаеха портокалови градини и радваха погледа белите цветове на смокините, в които едва забележимо се усещаше и малко от златото на янтара.
В град Ним останах два дена. Тук почувствувах за пръв път тътнежа на бурята, която се задаваше от север.
Зимата на 1946 година, София, лекарския ми кабинет.
. . .И така, през есента на 1943 година в Париж ние се срещнахме с Мари отново — на Вандомския площад, под колоната на Наполеон, срещу онова място, където някога се е издигала къщата на Корнейл. Че не се лъжеха очите ни — това продължи секунда—две, а после се хвърлихме един срещу друг и се прегърнахме, сякаш през изминалите четири години от последната ни среща бяхме се търсили непрекъснато по света. Бяхме скитали къде ли не, за да сe открием, и ето, че бяхме се намерили неочаквано, изведнъж.
— Боже мой! — шепнеше тя.
— Това си ти, Мари! — целувах я аз.
Тогава оня шишкав немски офицер мина край нас, навярно беше от индендантските части, и поучително рече:
— C’est mieux que faire boum—boum14! — c неприятен немски акцент.
И ние мигновено изтрезняхме от тоя акцент, който неумолимо ни връщаше към действителността, уловихме се подръка и гузно, но с много щастие в душите си тръгнахме към Жарден де Тюйлери.
Седнахме на една стамейка на главната алея, недалече от входа. Наоколо беше безлюдно. Дадох й бележчицата, никой не ни наблюдаваше. След като я прочете набързо, тя я накъса на ситни парченца, сви ги на топчици и с небрежен жест ги разпиля в канавката, сред навяната от вятъра пожълтяла шума. Поседя замислена някое време, после като че ли се стресна, сложи ръката си на моята ръка и попита:
— Откога си тук?
— От януари! — рекох. — Осем месеца живеем под един покрив! «Sous les tolts de Paris15.»
— Да! — въздъхна тя — «Sous les toits de Paris». Ходим по едни улици, обикаляме едни площади и понякога може би сме се разминавали!
«Какво събира хората? — помислих си. — Какво разделя — това изглежда по—ясно, но какво ги събира?»
— Омъжена ли си, Мари? — попитах.
— Когато се срещнахме с теб през 39—а, аз бях вече от шест месеца разведена. Сега съм на 34. Времето за любов не е изминало, не съм остаряла, но сега не ми се мисли за това. Сега ИМА други грижи.
— И аз съм в тия ГРИЖИ, Мари, но си спомням ЧЕСТО за първата ни среща на Плас Конкорд. Ето — рекох, — Плас Конкорд е пред нас. Не е ли наистина чудно, че след четири години сме отново заедно на същото това място? Какво ни събра пак?
— Ами същото, което ни събра тогава! — усмихне се Мари.
— Но тогава се срещнах с много хора, с хиляди мъже и жени, а сега седя с теб!
— Е! — каза Мари и стисна леко ръката ми. — Ние станахме приятели тогава. — Тя мълча някое време, после попита: — А как е съпругата ти? Нали не си се развел?
— Не съм.
— Тогава ти ме уверяваше, че й приличам. Приличам ли й сега, или съм остаряла?
— Такава си, каквато те помня! — рекох.
— Благодаря! — кимна тя. — Ти си много добър. Ти и тогава беше премного мил с мен!
— Преувеличаваш! — поклатих глава. — Нищо особено не бях направил тогава. Това се случва «по пътя».