— Една случка по пътя?
— Но случка, която се помни, мила! Случка, която остава в душата като едно малко слънце, което не угасва никога.
— И когато това «слънце» не остане самотно, изгреят и други, в душата става светло, както някога, по Шан—з—елизе?
— Може би! — повдигнах рамене.
— Но сега по Шан—з—елизе е сумрачно, приятелю! — въздъхна тя. — Не забелязваш ли?
— Мека да е сумрачно! — махнах с ръка. — На мен ми е светло, защото те открих отново! — Наведох се и я целунах по устните. Тя не ми отговори. — Извинявай! — рекох изненадано.
— О, боже мой! — изохка тихичко тя. — Не ще ли бъде по—добре, приятелю, да не говорим за това?
— За кое, Мари?
— Изобщо че сме се срещали и така нататък.
— Както искаш! — рекох.
— Знаеш ли, по—добре ще бъде! — каза твърдо Мари.
Свечеряваше. Излезе вятър, размърдаха се и зашумяха сухо отвените в канавката пожълтели листа. Фенерите щетеха нарядко, притъмняваше, сякаш бяхме в Булонския лес, а не в центъра на Париж.
— Време е да си ходя! — каза Мари. — Чакат ме и други неща!
— Още ли живееш там — до гарата Сен Лазар?
— Рядко се прибирам в къщи. Защо?
— За нищо. Просто се сетих!
— Рядко се прибирам! — повтори подчертано тя.
— Докъде да те изпратя? — попитах.
—До изхода. Ти ще тръгнеш към Риволи, аз — към Сена.
Слязохме по стъпалата и си подадохме ръце. Дори се целунахме, мисля, че тя поднесе първа устните си. Но това не беше одевешната сърдечна целувка, когато се срещнахме под колоната на Наполеон. Това беше нещо като целувка на добри приятели, които си пожелават «лека нощ».
Като минавах по Рю де ла Пе, срещнах група германски войници, понаправили главите си, да пеят замечтано и тъпо любимата си «Лили Марлен».
Върнах се в хотела си на улица «Боске» в отвратително настроение. Помолих камериера на етажа да ми донесе бутилка коняк. Бях решил да пия, докато забравя в кой месец на годината сме влезли, коя е датата, какъв е денят. Никой нямаше да ме види, бях сам. Но изпих само една чашка и блъснах шишето встрани. На масата лежеше пликът от писмото на Соня. Писмото бях изгорил.
Излегнах се на леглото и си помислих отново: «Какво среща хората и какво ги разделя?» От Ваидомската колона до Тюйлери разстоянието се изминава за половин час. Какво беше станало през тоя половин час в сърцето иа Мари?
И нещата започнаха да си текат, както преди. Предавах записки, пакети, а адресатите познавах според уговорената парола. Понякога се случваше «адресатите» да изпратят до «адресантите» някоя записка чрез мен. Дохождаше тоя «адресат» (обикновено с превързано око), казваше паролата и аз му предавах писмото. Така вървяха работите. И Нана ме целуваше за «добро утро» всеки ден. Веднъж ми прошепна на ухото:
— Cheri16, научихте ли? Червената армия превзела вече целия Крим! И Керч, и Севастопол!
Целунах я от душа.
Валеше сняг, примесен с дъжд. Понякога заваляваше само сняг и понеже колите бяха намалели и движението беше слабо, улиците побеляваха — една рядка гледка за Париж.
Но когато започваше да се сипе сняг, завладяваше ме едно остро, мъчително чувство на носталгия. Сякаш бях ужасно жаден, а не можех да утоля жаждата си, дори с една капка вода. Какви ли видения не се появяваха пред очите ми! Видения и спомени — от родното село Арбанаси, похлупено като с бял овнешки калпак от снега, до Борисовата градина в София. Слушах «Les patineurs» при езерото до «Ариана» и чаках моята Снежана да свали кънките си и да излезе на брега.
Случи се през декември, към края на месеца, на два пъти да ми бъде определяна среща — веднъж на моста Йена, а следващия път на моста Александър — с дама, «облечена с черно палто, с черна воалетка на лицето си». Още първия път се сетих коя щеше да бъде «дамата» и тръгнах към моста Йена с развълнувано сърце. Стиснахме ръцете си, но не се целунахме, нали тя носеше своята елегантна воалетка пред лицето си, не беше удобно да я повдига.
Беше студено, откъм Сена подухваше пронизващ вятър, сипеше ситен, сух снежец. Хванахме се подръка, притиснахме се един до друг, за да ни бъде по—топло, и тръгнахме към Трокадеро.
— Ето че и конспирацията си имала своите приятни мигове! — прошепнах в ухото на Мари. — Иначе как щях да се видя с моята някогашна приятелка от Плас Конкорд ?
— Защо «някогашна»? — попита Мари.
— Защото не иска да бъде «сегашна»! — засмях се и я притиснах по—близо до рамото си.
— Приятелю, приятелю! — въздъхна Мари. — Нали решихме да не говорим за това?
— Ах, да! — рекох. — Имам слаба памет, извинявай!
В градината, като се уверихме, че наоколо няма жива душа, дадох й бележката; тя я прочете и ме запита:
— Имаш ли кибрит?