— Изгорих бележката върху пламъчето на запалката си. Вятърът отнесе и разпиля изгореното.
— Наблизо има малки кафенета — рекох. И предложих: — Хайде да идем до някое от тях!
Мари дълго мисли, пристъпва от крак на крак. После рече:
— О, боже мой, боже мой! — и някак отчаяно ме улови подръка.
Вятърът духаше насреща ни, снегът ни заслепяваше, влязохме в първото кафене, което ни се стори по—малко луксозно. Слава богу, в това кафене имаше галерия и ние чутакси се изкачихме. Галерията беше слабо осветена, нямаше никого, масите бяха празни. Избрахме си маса в най—сумрачния ъгъл, настанихме се и тогава чак Мари повдигна воалетката си. Сините й очи ми се усмихнаха нежно и ласкаво, както ми се бяха усмихнали онази сутрин преди четири години, когато си казахме «сбогом» след кратката ни любов.
Попитах я:
— Къде ще прекараш Новата година, Мари? Искаш ли да идем пак в оня бар, над станцията Трините, където те отведох след забавната история в бижутерийния магазин на Риволи? Навярно сега там още cвирят «Les patineurs»! Там свиреха само класически валсове, може би ги свирят и сега?
— Не зная! — каза Мари. — Не съм стъпвала вече в оня бар.
— Аз си поръчах смокинена ракия, а на тебе предложих уиски, спомняш ли си?
— О, да! — поклати глава Мари. — Имаше и козе сирене, поръсено с черен пипер. Такова сирене вкусих тогава за първи път.
Като спомена за козето сирене, кой знае по пътищата на какви тайнствени асоциации в паметта ми се мярна тутскси образът на Едмонд. Едмонд, монтьорът на вело, Луизиният мъж. Бях го потърсил наскоро след пристигането си в Париж, но над работилницата му беше спусната полетка, заключена със секретен катинар. Кой знае къде се беше запилял! Може би в Монферие? И като се сетих за Монферие видях плевника на Бернарови и Луиза — по бяла риза, с елече и синя фуста, изпъстрена с червени цветчета.
— За какво замисли? — попита Мари и през очите й премина тревожно облаче. Нежната им синевина стана по—дълбока и в дъното й като че ли проблеснаха далечни светлини.
— Мисля си колко ще бъде хубаво, ако на Нова година идем пак в оня бар! Ще потанцуваме и ще си мечтаем за хубави неща!
Донесоха ни коняк и кафе. Мари изпи кафето си, но до коняка не се докосна.
— За най—хубавото нещо не се мечтае, а се работи! — забеляза тя — Навярно се сещаш какво имам пред вид!
Тя имаше пред вид освобождението от фашизма, победата над нацистката чума.
— Става дума за по—дребни мишени! — засмях се аз. — Искам на Нова година да пиеш уиски, аз — ракия от смокини и на масата ни да има козе сирене, поръсено с черен пипер. Искам да танцуваме какво да е танго. Искам в полунощ да те целуна по устните и да ти пожелая щастие. Това не са дори «неща» , а «нещица».
— А после? — попита Мари.
— За «после» не искам да мисля. Нека оставим това «после» само да почука по сърцата ни и да си предяви правата.
— Скъпи мой, нали си дадохме дума да не говорим за такива неща? — погледна ме с упрек Мари.
Почувствувах да се надига в душата ми раздразнение и рекох:
— Мари ти сериозно ли си решила да изпратиш по дяволите всичко онова, което е било помежду ни?
— Бих искала да повярваш, че никога нищо не е било помежду ни — каза тя. — Помъчи се да повярваш! Толкова ли е трудно?
Повдигнах рамене. И след като помълчах някое време, попитах:
— Как мислиш, Мари, за Нова година ще има ли сняг?
— Не зная! — каза Мари.
— И аз не зная! — рекох.
Повиках сервитьорката. Пред входа на кафенето подадох на Мари ръка:
— Сбогом! — засмях се пряко сила. — И смятай, че нищо не помня вече от онова, което е било!
Сутринта на 30 декември, тъкмо бях се обръснал, на вратата ми се почука. Нямах «опасни» неща в стаята си, но през сърцето ми премина една позната болезнена тръпка, усещал я бях в София, и то неведнъж. Отключих и останах, както се казва, «гръмнат»: пред мен стоеше... Нана!
— Какво ти е дошло на ум, малката ми! — отдръпнах се от вратата, за да й направя път. И макар че се мъчех да изглеждам шеговит, в гласа ми прозвучаха нотки на строгост. Не беше нито разумно, нито етично да се забърквам в истории с това бъбриво и агресивно същество. Затова не й предложих да свали палтото си, а й посочих с глава единствения стол, върху който не беше натрупан някакъв багаж. — Наистина, Нана, какво ти е дошло наум? — рекох. — Нали си имаме уговорка с тебе, защо бързаш?
За моя изненада, Нана не пожела дори да седне.
— О, господине! — каза тя.
— Нали бях до вчера «cheri»? — усмихнах се, за да не я огорча съвсем.
— Cheri, работата не е толкова весела, колкото си мислите! — каза Нана. За пръв път очите й ме гледаха тревожно и угрижено. — Не трябва да дохождате вече в клиниката! — отсече важно тя.