— Какво се е случило, Нана?
Тя погледна към вратата, после се приближи до мен п презпазливо зашепна:
— Вчера, след като вие излязохте, дойдоха при господин Бруйя двама германски офицери от Гестапото. Сметнах за свой дълг да послушам какво ще си приказват с моя шеф. Те разговаряха тихо, господине, но аз на два пъти чух да споменават вашето име. А когато, господине, гестаповци започнат да се въртят около някое име, от това добро не излиза. Ако питате мен, вие не трябва да дохождате повече в клиниката. И макар да изглежда смешно, че се бъркам във вашите работи, господине, аз бих ви посъветвала да изчезнете тутакси от този хотел!
Ето, значи, каква била Нана! А и самият аз през последните един—два дена имах чувството за някакво невидимо, но опасно присъствие около себе си. Така «чувствувах» змиите по камънаците около Гренада, когато ме изпращаха на разузнаване: не виждах пепелянката, но «чувствувах», че е наблизо. И тя изпълзяваше наистина, изведнъж привличаше очите ми като биологичен магнит.
— Ти си чудесно момиче, Нана! — рекох. — Непременно след победата ще се оженя за теб!
— Оставете шегите за след победата, господине! — каза Нана.
Погледнахме се, както никога не бяхме се поглеждали досега, и кой знае, навярно си казахме с очи някои думи, които беше опасно да се изрекат на глас.
След пет минути бях готов за път. Прибрах в малкото си куфарче—чанта някои дреболии и рекох на Нана:
— Ще се измъкна с товарния асансьор. Ти постой още десетина минути тук, а на излизане мини тържествено през централния вход. В най—лошия случай ще лъжеш, че си била при мен по любов!
Целунах я по бузите и през още безлюдния служебен коридор поех към двата товарни асансьора.
След като се разкарвах около два часа по станциите на метрото, за да се очистя от евентуални «опашки», отбих се в онова бистро на авеню «Рап», където обикновено дохождаше сутрин «Люсиен». Той ме беше изпреварил. Седнах на масата му с гръб към витрината и набързо разказах новините, които ми беше донесла Нана.
— Много е възможно да си попаднал в мрежата им поклати глава моят български събрат. — Ти се срещаш с различни хора, някои от тях са под наблюдение може би... Но в клиниката на доктор Брюйя и в хотела си няма да се завръщаш, разбира се... Нито ще поддържаш с мен връзка... Без да искаш, може да ми навлечеш голяма беля! ... Изобщо с наши българи няма да се срещаш. Ще работиш с френски другари. Запомни тоя адрес: «Ке дьо ла рапe» ъгъла с улица Вилио, кръчмата «Льо Пероке». Там ще търсиш «Пер Гоше». На тоя «Пер Гоше» ще кажеш много здраве от Люсиен и ще му разправиш това, дето разказа на мен... Само да не забравяш, че си «доктор Мишел». Туй ти е името...
Като изкочих по моста Алма на десния бряг на Сена, стигнах до кръчмата «Льо Пероке» към обяд. Беше влажно и студено, навремени преваляваше ситен, едва видим дъждец.
Стара, сумрачна кръчма с десетина маси и една тръпчива миризма на кисело вино и тютюн «Житан» — мъчно можеха да се свържат тия неща с прекрасната птица, каквато беше папагалът. Беше все едно да свързваш понятия като например сирене и теоремата на Пиагор. Зад ламаринения тезгях на кръчмата стоеше човек на средна възраст, пълничък и червендалест, с весели светли очи. На главата си имаше готварско кепе, закръгления си кръст беше препасал с кожена престилка. Свалих учтиво шапка и попитах къде мога да видя мосьо Пер Гоше. Тоя добродушен човек зина от изненада и някое време ме гледаше, като да съм паднал от Марс.
Кой търси Пер Гоше? — попита той.
— Търси го доктор Мишел по препоръка на господин Люсиен.
— Хм, виж ти. — Той като че ли не можеше да надвие изненадата си и все гледаше, като наистина да бях паднал от Марс. — Доктор Мишел търси Пер Гоше, казвате. По препоръка на ...
— На Люсиен! — повторих.
— Е, добре, щом ви изпраща Люсиен! ... Хм... Заповядайте! — и ми посочи да вървя пред него, като заобиколи тезгяха. 0творих една врата, влязох в мрачен коридор, оттам се спуснахме в избата на кръчмата, натъпкана с бурета, до замайване наситена с миризма на вино и коняк. През тясна вратичка, затулена от празна бъчва, влязох в просторна стая и там изведнъж ме лъхна на уют. Подът беше подстлан с провансалски черги, една кръгла масичка, върху която имаше ваза с голям букет от хризантеми, две легла, покрити с чисти бежови одеяла. Светеше лампа със зелен абажур, от нисичкото стеренно прозорче скъпернически се цедеше малко от меката светлина на дена. Пред долап, висок до тавана и с патинирани врати, украсени с резба, стоеше строен мъж, по—млад от мен, с кожено яке и кадифен панталон, с графитеночерни очи и съшо такава коса, буйна и естествено къдрава, един истински провансалски тип!